Искаме да предпазим децата си от разочарования, грешки и трудности. Но понякога именно желанието ни да им помогнем може да им попречи да повярват в собствените си способности. Как да намерим баланса между подкрепата и самостоятелността?
Когато детето ни е разстроено, първият ни импулс обикновено е да направим нещо, за да се почувства по-добре. Ако има конфликт с приятел, искаме да го разрешим. Ако се затруднява с домашното, бързаме да помогнем. Ако не е избрано за училищния отбор, опитваме се да го убедим, че това няма значение.
Всичко това правим от любов и загриженост. Но дали винаги му помагаме?
Увереността не означава винаги да се чувстваш добре
Често си представяме увереното дете като смело, общително, успешно и готово да опитва нови неща. Но истинската увереност не означава да нямаш съмнения или никога да не изпитваш страх.
Тя е усещането, че можеш да се справиш, дори когато нещо е трудно. Че можеш да сгрешиш, да се разочароваш, да не успееш от първия път и въпреки това да продължиш.
Децата не развиват тази увереност само от похвалите и насърченията на възрастните. Те имат нужда и от собствен опит, от ситуации, в които да открият, че могат да намерят решение, да преодолеят трудност или да понесат разочарование.
Когато добрите намерения пречат
Представете си, че детето ви се прибира от училище разстроено, защото съучениците му не са го включили в играта.
Естествено е да поискате веднага да се намесите, да разговаряте с учителя или с другите родители, за да разрешите ситуацията.
Понякога намесата на възрастен действително е необходима, особено когато става дума за тормоз, системно изключване или риск за детето. Но в други случаи можем първо да му дадем възможност да разкаже какво се е случило, как се чувства и какво според него би могло да направи.
Същото важи и за училищните задачи, спортните тренировки или извънкласните занимания.
Когато постоянно предлагаме готови решения, детето може постепенно да започне да се съмнява, че е способно да се справи без нас.
Пет начина да подкрепим увереността на детето
- Приемайте чувствата му, без непременно да премахвате трудността.
„Разбирам, че ти е много неприятно“ често е по-полезно от „Няма нищо страшно“ или „Не се разстройвай“.
Детето има нужда да знае, че чувствата му са важни и че може да ги сподели, без да бъде осъждано.
- Не бързайте с готовите решения.
Вместо веднага да кажете какво трябва да направи, попитайте: „Ти как мислиш, че можем да решим този проблем?“ или „Какво би искал да опиташ?“.
Така показвате, че вярвате в способността му да мисли, да преценява и да взема решения.
- Позволявайте му да греши.
Грешките са естествена част от ученето. Забравено домашно, неуспешен опит или разочароващ резултат могат да бъдат възможност детето да разбере какво би направило различно следващия път.
Това не означава да го оставим само с последствията, а да му помогнем да се поучи от преживяното.
- Насърчавайте усилията, а не само резултатите.
Вместо да се съсредоточаваме единствено върху оценката, победата или постижението, можем да обърнем внимание на постоянството, положените усилия и желанието за развитие.
Важно е детето да знае, че стойността му не зависи от това дали е най-доброто в класа, на терена или в дадено занимание.
- Покажете, че вярвате в него, дори когато му е трудно.
Понякога най-силната подкрепа не е да кажем „Аз ще се погрижа“, а „Знам, че ти е трудно. Тук съм и ще помислим заедно как да се справиш“.
А какво се случва, когато детето започне да избягва предизвикателствата?
Един от сигналите, на които родителите могат да обърнат внимание, е когато детето все по-често отказва да опитва нови неща, защото се страхува, че няма да се справи.
То може да предпочита само занимания, в които е сигурно, че ще успее, да се отказва лесно или постоянно да търси одобрението на възрастните.
Подобно поведение невинаги означава липса на увереност. То може да бъде свързано с темперамента, възрастта или конкретна трудност. Но е повод да се замислим дали даваме на детето достатъчно пространство да опитва самостоятелно и дали не поставяме прекалено голям акцент върху успеха.
Да бъдем до децата си, без да извървяваме пътя вместо тях
Да подкрепяме самостоятелността на детето не означава да се отдръпнем, когато то изпитва затруднения. Не означава и да го оставим да се справя само със ситуации, за които все още няма необходимите умения или които застрашават сигурността му.
Означава да преценяваме кога има нужда от нашата намеса и кога най-добрата помощ е да му дадем време, доверие и възможност да намери собствено решение.
Защото задачата ни като родители не е да осигурим на децата си живот без трудности. А постепенно да им помогнем да изградят уменията и увереността, с които да посрещат тези трудности.
Понякога най-важното, което можем да направим за детето си, е не да премахнем препятствието пред него, а да му покажем, че вярваме в способността му да го преодолее.
