Социализацията е онзи красив и същевременно труден процес, в който детето, взаимодействайки си със средата и другите, постепенно започва да формира своите представи за добро и лошо, създава границите си, приема или отхвърля нормите на поведение и става част от общност. Пораствайки, то получава повече възможности за взаимодействие и така разширява и увеличава нуждата си от принадлежност към различни групи… По темата разговаряме с психолога Милена Ташкова.
От каква възраст се случва социализацията?
От момента, в който детето разбере, че то не е център на света. Когато му се наложи да изчака, да се съобрази, да приеме, да брани или да отстоява границите си. Най-общо, когато усети, че е във взаимодействие със света. Това се случва след първата година на детето, когато то постепенно започва да възприема значимия обект (родителите). В началото, естествено, то е изцяло емоционално зависимо от значимите си обекти, но малко по-късно започва да има своите самостоятелни предпочитания, да показва ясно какво иска и какво не му харесва. Често съм чувала от родителите: „Тя/той проявява характер!” Това обикновено е казано с леко възмущение и скрита гордост. Така и трябва да бъде. Децата ни ще проявяват характер и това е добре да ни радва, защото показва, че търсят, опитват, експериментират и не се страхуват. Ние ще им показваме докъде може и къде не е добре, или не е полезно да стигат.
На площадката, в детската градина, после в училище, тези процеси по търсене на граници между моя свят и света на групата ще продължат. Те ще са свързани с доста кризи. Представете си колко е трудно за едно дете да разбере, че ако иска да си играе с другите деца, ще трябва да сподели своите играчки с тях. Не е лесно също така да разбере защо не е добре, когато някой не стане веднага от люлката, да го изблъскаме оттам. Това са едни много ценни уроци, които ако сега станат част от нагласите ни, ние и като възрастни ще имаме търпението да изчакаме, както и желанието да споделим.
Трябва ли да насърчаваме детето да се социализира?
Разбира се, че трябва. Даже мисля, че е задължително, особено в света, в който живеем, в който можем да не излезем от вкъщи с дни и пак ще успяваме да вършим работата си и пак няма да ни е скучно. Все повече свикваме да нямаме нужда от непосредствено общуване, да можем дистанционно да играем, да създаваме приятелства, връзки, да бъдем интимни, да продаваме, да купуваме, да се смеем, да изразяваме гнева си. Това естествено дава много възможности. Добре е, че ги има. Пандемията показа колко е хубаво, че разполагаме с технологиите и всъщност колко много имаме нужда от другото. От реално подадена ръка, а не от вдигнат палец, от прегръдка и докосване, а не от виртуално сърце. Социализацията дава възможност да се чувстваме част от общност, а когато принадлежим, това пък се отразява на усещането ни за собствена стойност и значимост. Общността дава възможност да изградим ценни умения – да сме толерантни, отстояващи се, да сме последователи или пък лидери, да се борим или пък да правим компромиси и т.н.
Какво да правим като родители
В началото е от изключително важно значение ние като родители да отделяме време за игри с детето си. Да, понякога е много трудно и за нас е облекчение, когато детето може да се занимава самичко и прекарва дълго време в кошарката си, без изобщо да има нужда от вниманието ни. В момента това ни улеснява, но по-късно ще се чудим – защо детето ни не излиза, защо стои цял ден пред компютъра си… И отговорът е, че ние не сме направили така, че то да има нужда от взаимодействие.
Нека, още докато е малко, да се опитваме да му осигуряваме възможност да общуване с връстниците си. Ако виждаме, че му е трудно да се сприятелява или да задържа приятелства, да помислим какви биха могли да са причините за това. Да поговорим с него, да разберем дали му липсва увереност или пък мисли, че ще го отхвърлят. Да потърсим заедно решения как да се справим с това.
Интервюто е предоставено от zdravodete.bg
