Skip links

Как ни се отразява пандемията, променя ли ни, какви поуки ни дава…

Милена Манова е психолог (СУ „Св. Климент Охридски“) и сертифициран практикуващ психотерапевт от 2000 г. към WAPP (Световната асоциация по позитивна психотерапия) и ДППБ. Преподавател и супервайзър по позитивна и детска психотерапия. Управител на Институт по позитивна психотерапия. Председател на БАТА (Българска асоциация по Транзакционен анализ). Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на книгата „Хиперактивното дете“ (2010, 2012), Креативна кутия „Бърза помощ за родители“, “Емоционални карти“, карти Позитум, Наръчник по Транзакционен анализ. Съавтор на „Защо все аз?“ – Терапевтични приказки за деца и родители. Най-новото й издание е интерактивната книга-игра „Усещам, мисля, разбирам… своето тяло“.
Лектор и водещ на семинари, участник в тв и радио предавания. Носител на приз за принос в психотерапията на БАП за 2018 г. Ето какво казва тя за пандемията и начина, по който ни се отразява:

Какво ни прави по-силни по време на големи изпитания?

Когато сме изправени пред голямо изпитание, е добре да си дадем нужното време, да дишаме и да помислим какво обикновено в ситуация на криза ни помага. Това, което ни е помагало преди, вероятно ще ни помогне и сега. В противен случай сме склонни да правим т.нар. бягства – в болестта, в работата, в изолацията, в депресията, във фантазията. А това в повечето случаи води до по-болестотворни прояви, свързани с натрупване на вътрешни конфликти и невъзможност да се преборим с тях. Когато има криза, думата „борба“ не е уместна. Нужни са думите „приемане“, „адаптация“. Нека да не прекаляваме с борбата и да не забравяме, че най-хубавите неща се слуват неочаквано. Добре е да оставим живота да тече, да вярваме, че нещата отминават. Така бихме си помогнали.

С какво пандемията е предизвикателство за всички нас като родители?

Пандемията е предизвикателство за всички нас като човешки същества. Преминаваме през различни етапи – отчаяние, гняв, страх, недоволство, недоверие, тъга, подозрение, постоянна липса на увереност… Това, с което пандемията се характеризира, както и всяка една криза, е да се конфронтираме със смисъла. А смисълът е понятие, което автоматично се появява във всяка житейска криза. Това означава да намерим отговори на въпросите: как да продължа да живея; какво е важно за мен; кое е възможно. Като родители това е по-скоро конфронтация с битието – рутинните ангажираности трябва да се променят към съществуващата ситуация.

Променят ли се отношенията деца-родители в тази ситуация?

Отношенията неизбежно се променят. Това означава и взаимно изтърпяване, и приспособяване, и възможност децата да получават повече любов и отношение. Но да не забравяме, че родителите също са хора и те имат право на своето лично пространство. Промените са неминуеми – както животът се променя отвън, така, понякога неусетно, се променяме и отвътре.

Как да сме по-уверени като родители?

Ако не сме уверени като личности, няма как да сме уверени и като родители. Това не е родителско качество, а качество на личността. И зависи от това как възприемаме себе си, дали твърде много се критикуваме и желаем животът да е идеален или го възприемаме такъв, какъвто е. Ще станем по-уверени като родители, когато сме по-малко тревожни. Увереността е, че мога да имам доверие на живота, доверие на хората около нас.

Кои са най-ценните поуки, до които можем да достигнем в това време на пандемия?

За себе си съм достигнала до няколко поуки.

*Всичко е промяна. Животът е динамика и тази пандемия съвсем не е най-лошото, което може да ни се сличи. Например войната е доста по-глобално събитие, което променя драматично човешките съдби.

*Нужно е да преосмислим своите собствени постулати за това, кое е нормално и кое не е. Това, което смятахме за нормално, достатъчно нормално ли е?

*Екзистенциалната тревожност, която съпътства всички ни, не може да бъде единична, а обхваща цялото общество. Когато един човек страда, страда и обществото, и обратното. Когато е засегнато обществото, всички сме засегнати.

*Много е важна темата за съществуването и смъртта. Ние изключително радикално подхождаме към темата за смъртта, отричайки я. Сега се налага не само да преживяваме, да виждаме, да слушаме за смъртта, която е много близо до нас, а сме длъжни да я приемем и като част от живота. Това е най-трудното. Когато разберем, че сме смъртни, това е една възможност да идентифицираме радостта от живота, да живеем живота, а не да го отлагаме. Смъртта е една добра подсказка за екзистенциалност – трябва да живеем, да следваме мечтите и целите си, да се усмихваме, да се радваме и да ценим това, което имаме.

Този сайт използва бисквитки. Можете да ги изключите от настройките на вашия браузър.