Художник, илюстратор, режисьор на късометражни и пълнометражни филми, писател, носител на редица награди за кино и илюстрация. Накратко – мултидисциплинарен творец, чиито творби носят послания за емпатия и социално съзнание. Неговите илюстрации и филми често разглеждат теми като израстването, свободата на въображението и правото на всяко дете да бъде видяно и разбрано.
И още – Ясен Григоров е граждански активен човек, баща на две деца, един от създателите на националната кампания „Да бъдеш баща“, съмишленик и приятел на Асоциация Родители. Човек, който неведнъж е поставял въпроса за това доколко образованието успява да развива у децата усещане за собствена стойност и смисъл, вместо просто да измерва послушанието им.
Срещнахме се с него, за да си поговорим за една важна за нас тема – училището и българското образование. За това какво означава „смислено знание“ в 21. век, може ли добродетелта да бъде преподавана по програма и защо изкуството и играта са толкова важни за порастването.
Г-н Григоров, вие сте творец с опит в много области, свързани с детското израстване. Какво според вас трябва да бъде основното предназначение на училището днес?
Училището не е независима територия, страна, царство… Училището се основава на общоприетата ценностна система от дадено общество. В този смисъл, най-важното предназначение на училището е да предаде тази ценностна система, но давайки отговор на децата на един основен въпрос, който е: „Защо вие, деца, сте тук в училище?“.
Когато е искрено зададен, този въпрос води до един отговор: „Тук сте, за да повярвате, че можете, че вие сте носители на вдъхновение, на новото и на бъдещето. И ние, вашите учители, колкото и да ни е трудно понякога, не сме тук, за да ви връзваме към миналото, напротив – ние сме тук, за да ви разкажем за миналото, за да можете да градите бъдещето с няколко грешки по-малко от нас.“
В този смисъл, идеалното училище не е система от правила, а е подтик към свобода и към осъзнато отделяне (не отричане) от миналото.
Какво е „смислено знание” за едно дете през 21. век? Кои умения и преживявания според вас трябва да са в основата на училищното обучение?
Все повече се затвърждава у мен разбирането, че най-важното умение за едно съвременно дете е развитието на неговото абстрактно и творческо мислене, както и способността му да се адаптира към промените. Системата от правила, редът, който, най-общо казано, обществото ни е изградило досега – ставаме свидетели в какъв хаотичен ритъм се променят всекидневно. От друга страна, набиращият скорост ИИ (Изкуствен интелект) е базиран върху „нашата“ (човешката) система от правила и ред, който сме установили до този момент. Когато тази система става същност на изкуствения интелект, за да не изгубим човешката ни страна, ни остава единствено да се обърнем към развиването на абстрактния ум, творческите умения и както написах по-горе – към адаптивността. Логическото продължение на тези мои размисли е, че основните преживявания за съвременните деца са именно емоционалните. За да бъдат тези емоционални преживявания ценни и градивни за тях, необходимо е те да бъдат осмисляни, с други думи – да се развива емоционалната интелигентност на децата.
Често казвате, че децата имат нужда от красота, игра и разбиране. Къде се губи тази чувствителност в днешната образователна система?
Губи се в инатливото (и спасителното за ригидния ум и емоционалност) поведение на образователната система. В самото ѝ определение е „думата“ система – това е конструкт от правила, които дават някакви насоки, умения, знания. Но времето ни е динамично, хората се променяме, обществото се развива. През новата ни опитност и преживявания ние всички трупаме нови знания, нови умения. За да бъде работеща системата (дали образователна или друга), необходимо е тя да се адаптира към промените и да се развива с минимално закъснение спрямо тях.
Красотата – тя е неопределима, често е личен избор, неконтролируема е през системата. Контролираната красота е диктатура, рамка, клише, дори кич.
Играта – е вълшебното място на антиправилата. В играта децата могат да са тотално свободни. Ригидната система не може да се справи с тотална свобода и съответно се опитва да определи правила на „играта“ (когато е „демократична/либерална“ система) или да забрани „играта“ (когато е „деспотична/диктуваща“ система).
Разбиране – това е отхвърляне на миналото, поглед в бъдещето. Системата отхвърля разбирането, защото противоречи на принципите да бъде изградена на правила от миналото. Разбирането е върхът, който човешкото същество може да достигне в емоционалното си израстване – и това може да се случи с откъсване от миналото (с благодарност и уважение) и смел поглед в бъдещето (с надежда и с вяра).
Как гледате на идеята на МОН в образователната програма да бъде въведен задължителен предмет „Добродетели и религия“? Може ли добродетелта да бъде преподавана „по програма“? И кои са рисковете, когато теми като вярата и моралът се институционализират в рамките на задължително учебно съдържание?
Всеки от отговорите ми по-горе задават ясно посоката на погледа ми по отношение на тази идея.
На първо място, не приемам „добродетели“ и „религия“ да бъдат така неразривно свързани. Един от любимите ми въпроси е: „Възможно ли е да бъда добър, без да бъда религиозен/вярващ?“. На този въпрос всички духовни лица или вярващи (от различни религии), с които съм разговарял, избягват да отговорят. Не смеят да кажат: „Да, може!“ – все едно това признание би обезсмислило религиозността им. Не поставям под въпрос морала им, достойнството им, не мисля, че религията е осъдителна или трябва да бъде забранена – ни най-малко. Просто считам, че човек може да бъде добър и без да бъде религиозен. Но за това се изискват силна индивидуалност, развита емоционална интелигентност, адаптивност и абстрактна мисъл. В нашето (и съвременно, и отминало) общество продължават да процъфтяват принципите: нищо няма смисъл – парите са най-важното – чужденците са опасни, особено тъмнокожите и различните (в смисъл „гейовете“) – всичко е въпрос на късмет. Всички тези принципи са намерили събирателна точка в поговорката „Да бе мирно седяло – не би чудо видяло!“.
Аз искам да видя чудо! Не искам да ми бъде налагана система за постигане на моето послушание – което, с други думи, наричат добродетел!
Искам да бъда приятел с различните – и с тъмнокожите, и с „гейовете“!
Искам това, което правя да има смисъл!
Искам парите да не са най-важното!
Искам да знам, че има и заслужено възнаграждение за усилията ми, че не всичко е късмет!
Но да… да бе мирно седяло… Ето на това ще учи децата ни този предмет „Добродетели и религия“ – на послушанието на мирно-седящия. На неразривната свързаност с миналото и страха от предстоящото. Ще учи децата ни на добродетели с отминал срок на годност, вехти, неизтупани като прашни черги…
Майка Серафима, игуменка в Драгалевския манастир, която имам щастието да познавам и да съм разговарял многократно с нея, казва следното: „Не можеш да изчистиш сърцето си, което е като една разхвърляна стая, ако не отвориш преди това прозорците и не вдигнеш пердетата, за да влезе Светлината в нея. Ако се опиташ да чистиш тази твоя стая-сърце на тъмно, ще пропуснеш много неща – мръсотии под леглото, прах по лавиците… Само когато пуснеш Светлината в сърцето ти, тогава ще можеш да чистиш истински.“. Майка Серафима говори за Светлината преди Бог. Преди да се сключи този съюз между Бога и човека – каквото е най-общоприетото определение за „религия“, необходимо е да пуснем Светлината в нас, с други думи – Доброто. През него само, и то само някои от нас ще могат да стигнат до Бог/Религия – въпрос на техен личен избор.
За да може съвременната българска църква да претендира, че е Сърце за обществото ни, необходимо е да отвори много широко прозорците и пердетата си, да изчисти доста тъмни наслагвания и съмнителни нечистотии… и чак тогава ще има възможност, в случай че се справи с това нелеко начинание, а и в случай че то стане видно и значимо за обществото ни, да говори за въвеждане на такъв предмет в училищата. В момента това, което прави с този акт, е форма на чисто насилие.
Има ли универсален морален език, който всички деца могат да разберат?
Да, този на отвореното сърце, на Светлината, на Доброто.
Като създател на детски книги и филми – как културата и изкуството могат да изграждат вътрешния свят на децата по-добре от един предмет или урок?
Смисълът на Изкуството не е в крайния му резултат – книга, картина, музикално произведение, танц… Смисълът се крие в култивираната фантазия, в свободния полет на мисълта. Занимаващият се с изкуство е свободен по време на процеса – не говоря за крайния резултат, за публика, за билети и за успехи… Говоря за процеса – това е пространство на свобода, индивидуалност, емоции. Това е време на лична сила, спокойствие, радост. В това се крие смисълът да подтикваме децата да правят изкуство – не защото ще станат известни режисьори или ще продават картините си за милиони евро или долари. А защото това е пространството, което ни определя като хора – което ни прави различни от животните. Изкуството е място на чиста фантазия, на пакости и бели, на велики съзидания, въпреки провала – там счупеното може да стане артистичен подход, скъсаното и изцапаното – да се превърнат в стил, грешното – да бъде провокация, различното – да води до успех!
Какви алтернативни форми на образование или училищни практики сте виждали – в България или по света – които ви вдъхновяват като родител и творец?
Първата ми среща с такива практики беше, когато бях поканен да снимам документален филм за една от първите Монтесори детски градини в България. Разбира се, че се впечатлих. По същото време децата ми бяха в държавна детска градина и водех битки с учителките им, че е възможно да има кръгли къщи – защото бяха забранили на дъщеря ми (в трета група тогава) да рисува кръгли къщи. Дори направих презентация с кръглите къщи по света, която предадох на учителката, но това не промени твърдата ѝ позиция относно начина на рисуване на къща в трета група на детската градина.
Наскоро пък бях поканен да преподавам „Изкуства“ в частно училище в София. Представих ясно концепцията ми, която се изразява най-общо в това децата да са радостни от процеса, а не толкова от оценката (родителска или учителска), че нарисуваното от тях е „красиво“.
Също така „моята“ система за преподаване на изкуство включва и запознаване на децата с по един важен творец във всеки час. Обсъждаме стила му, мотивацията му, историческия контекст, в който е творил и как достига той днес до нас.
По този начин построявам връзката между освобождаването от миналото през уважение и осмисляне, и стремежът към различното, към новото, към бъдещето. Лошото е, че този мой подход нямаше за цел да генерира красиви рисунки и постепенно изпаднах в конфликтни ситуации с директорите, макар че класовете бяха внимателни в час, развиваха се добре и бях постигнал резултати по отношение на абстрактната мисъл и утвърждаването на свободата.
Не продължих, напуснах след 8 месеца. Последният ми урок беше свързан с Лучио Фонтана, италиански художник от 60-те години на миналия век. Той въвежда ново изразно средство върху платното – разреза. Тъй като директорите ме сравниха с предишен преподавател, който давал на децата да работят и върху платно, реших да направя това и аз. Купих 85 платна, колкото бяха учениците ми – разбира се, тази сума се покрива от бюджета, който училището ми беше предоставило – и работихме вдъхновени от Лучио Фонтана. Децата разрязаха платната с ясната мисъл защо правят това – дълго им разказвах за мотивацията на Лучио Фонтана, за важността на неговия творчески акт в историческия контекст на развиващото ни се следвоенно общество, а също така и в личен план – как разкъсването се превръща в съзидателен акт. За мен беше истинска радост, когато си тръгвах след тези последни часове, да виждам как децата тичаха към родителите си, които ги чакаха със скъпите им автомобили, размахвайки прорязаните платна – все пак бях дал един последен коз на децата: творбите на Лучио Фонтана се продават и до днес за десетки милиони долари едната. Това е важно, когато трябва да се убеди родителя!
И накрая – ако можете да препроектирате едно българско училище от нулата, как ще изглежда то? Какви учители ще има, какви предмети ще се изучават, какво ще се случва в междучасията?
Отговорът ми се съдържа във всички предишни. И все пак: проектирането на идеалното според мен училище е само по себе си безсмислица. Училището и образователната система са плод на цялото общество. Училището, което имаме в момента, отразява колко зряло общество сме постигнали всички ние, включително и аз.
