Емили Джеймс, 26.11.2020, в. „Вашингтон Пост“
„Можете ли да познаете как се чувствам?“ – е първият въпрос на учителката от детската градина на дъщеря ми към 25-те малки лица по време на тяхната сутрешна среща в Google Meet. Али седи с перфектно изправена, изстрелва ръка до небето. „Щастлива“, казва тя, когато г-жа Г. я подканва да включи микрофона си. „Наистина съм щастлива!“ – отговаря учителката. Тонът й не разкрива нищо от тревожността и стреса, които съм сигурна, че тя изпитва.
Училищата в Ню Йорк са отворени за хибридно обучение от септември, а учителите са изправени пред липса на персонал, нарастващ брой на covid-19, нещастни родители и пръскащи се по шевовете класове. Никога не е имало по-стресиращо време за тази професия – и като бивш учител от почти 15 години, мога да потвърдя, че дори преди covid-19, преподаването в Ню Йорк беше извънредно предизвикателството. Но всяка сутрин сладък глас на учителката от детската градина на дъщеря ми се лее напевно през високоговорителите на компютъра ни: „Добро утро, приятели!“
Цяло лято агонизирах около идеята моята 5-годишна дъщеря да пропусне истинското, лично преживяване в детската градина. Решението дали да я изпратим на училище или да я задържим вкъщи, беше ясно, но не беше лесно. Съпругът ми има здравословни усложнения, така че трябваше да ограничим контактите си и знаех, че тъй като работи нощем, той може да бъде с нея през деня. Чувствах това като по-безопасен и по-стабилен избор. Но мъката от осъзнаването на това, което се случва с ученици и учители и родители по целия свят, е тежка. Детството е толкова кратко и имам чувството, че децата ни са ограбени от нормалното, което винаги сме приемали за даденост. Знаех, че Али няма да може да споделя тайни на приятели, да се подрежда по височина, да има пространството, което заслужава, за да се превърне в себе си, без непрестанната опека на мама и тате.
Още по-изненадващо бе това колко добре госпожа Г. управлява дистанционната детска градина: Али не е единствената, която научава нови нeща тук. Прекарването на последните няколко седмици в слушане на начина, по който учителката на дъщеря ми говори и взаимодейства с нея по време на техните сесии на живо, ми повлия по по-различен начин, отколкото си представях.
Това ме направи по-добра майка.
И така, всяка сутрин, след като Али се нахрани, облече, измие и приготви (тя ме кара да и правя перфектна, зализана конска опашка и отделя сума време да си избере „фенси“ тоалет), часът започва, а аз сядам наблизо на дивана с чаша кафе. Докато Али упражнява буквите, аз се упражнявам да наблюдавам начина, по който г-жа Г. говори с нея и съучениците й, с онзи глуповат тон на гласа. Припомням си как едно 5-годишно дете заслужава и обича да се отнасят с него.
След като прекарахме всяка будна минута с децата по време на пандемията, едва преживяващи ден след ден, станахме партньори в оцеляването. Не осъзнавах, че съм виждала Али само като моя дъщеря, някой, за чиито нужди отговарям, а не съм виждала като самостоятелна личност, като 5-годишно дете сред няколко десетки други 5-годишни деца. Как бих могла? Стресът от тази пандемия беше огромен. Но беше просветляващо да наблюдвам как Али реагира на някой, който толкова грижовно отделя време за нея. Говори й търпеливо, използва мълчанието като възможност за насърчение. „Продължавай да опитваш, приятелко!“ – ще каже г-жа Г., ако Али се запъне някъде. Насърчава я, дори и да сгреши, като използва много по-драматичен глас от моя. Дори понякога се държи откровено глупаво, по начин, по който аз никога не бих го направила: „Целунете дланта си и я сложете на главата си, за да дадете на мозъка си малко любов!“ – ще каже, ще каже г-жа Г., а Али ще го следва.
Тези малки моменти на ентусиазъм и позитивност дават на дъщеря ми нещо, което възпрепятствах, нещо което тя заслужава.
По езика на тялото й мога да разбера – по начина, по който седи изправена, по начина, по който малката й рамка се настанява на бюрото й – че се чувства напълно ангажирана и видяна. Наблюдавам малките й пръсти, които държат молива и се опитват да напишат перфектното „Е“. Тя изглежда толкова малка, толкова невинна в бъркотията на случващото се днес в света и това спира сърцето ми по различен начин.
И въпреки че г-жа Г. казва на децата колко „щастлива“ е всеки ден, аз не съм толкова наивнa, че да мисля, че не се бори. Да, имам опит да бъда стресиран учител, да преподавам в държавна гимназия почти 15 години. Но това е нищо в сравнение с това, което учителите изпитват в момента. Детската градина е достатъчно трудна за управление по принцип, камо ли виртуално. Знам, че г-жа Г. трябва да се справя с размерите на класовете и разочарованите родители, с дълги часове, обвързани с технологиите, с нощи на предварително записване на уроците, за да могат учениците, които тя не вижда на живо, да ги гледат сами. И тогава действителното преподаване през екран – в малки и големи групи – през целия ден. Да правиш всичко, което изглежда невероятно трудно и да го правиш добре? Изглежда невъзможно. И все пак ето ни.
Това само по себе си беше още един урок за мен. Без значение какво преживява г-жа Г., тя поддържа това пространство за Али и нейните съученици. Това пространство, където тя може да бъде глупава и да се смее и да осигури на 5-годишните среда, каквато те заслужават.
Надявах се, че през тази година Али ще се радва на училището, че ще може да учи. Но има уроци за всички нас, ако обърнем внимание на това, което правят учителите. В моя случай открих, че мога да намаля мащаба и да видя детето си по нов начин, да се отнасям с нея с повече грижи и нежност, по-малко като с моя дъщеря и повече като с това, което е тя е по душа. Все още съм далеч от съвършенството, всъщност бъркотията преобладава и почти всяка вечер се връщам към старите си начини на действие. Виждам дете, което има нужда да бъде нахранено, има нужда да бъде изкъпано, има нужда да бъде обичано. Понякога нейните нужди ме вкарват в пълен родителски режим и ме разсейват от това да я виждам такава, каквато е.
Но всяка сутрин се събуждаме, сресваме се, измиваме зъбите. Г-жа Г. се появява не само за Али, но и за двете ни. „Добро утро приятели!“ Нейният глуповато напевен глас звънва и отвежда всеки от нас някъде другаде – всъщност ни връща там, където трябва да бъдем.
Оригиналната статия ТУК
