Емоциите са важна част от същността на всеки човек, средството, чрез което ние показваме на околните начина, по който се чувстваме. При децата това важи с особена сила. Те в много по-голяма степен от възрастните са подвластни на чувствата си и много по-трудно ги разбират и управляват. Родителите реагират на емоционалните прояви на децата си по различен начин – обикновено, опитвайки се да ги овладеят или тушират. Достатъчно ли е това обаче? Ако човек не може да разбира и управлява емоциите си, това го кара да се чувства нестабилен, пречи му да взема правилните решения и го вкарва в конфликти с околните. За децата разпознаването, назоваването и осмислянето на емоциите е особено труден процес и в него те имат нужда от подкрепата на възрастните. Децата с развита емоционална интелигентност изграждат по-добри отношения с връстниците си, представят се по-добре в училище и израстват като по-успешни възрастни. Работата върху развитието на умения за разпознаване и контрол над емоциите започва в ранна възраст. Ето някои от подкрепящите подходи по отношение на емоциите в различните възрасти:
0-3 години
В тази възраст детето няма почти никакъв контрол над емоциите си – по-скоро те го управляват, отколкото то тях, което е разбираемо имайки предвид крехката му възраст. Това, което можем да направим като родители в този период, е да помогнем на детето да започне да разпознава основните емоции: радост, тъга, страх, гняв. Още докато бебето ни се усмихва, гука или свива устнички за плач, можем да му говорим за чувствата, които виждаме изписани на лицето му. Нашият тон, думите, които му казваме и най вече емоционалната ни реакция му помагат да се ориентира в света на собствените си емоции, макар и още да не може да говори. Когато детето проходи и проговори, то с голям интерес играе на игри или слуша приказки, в които се говори за преживяванията и емоциите на героите. Това опознаване на света на чувствата на другите през разказани истории или разиграни ситуации помага на детето да разбере собствения си вътрешен свят и го успокоява.
3-5 години
В тази възраст детето все по-често се среща и контактува активно с други деца. То научава, че другите хора, особено връстниците му, могат и да не откликват на неговите желания така, както е свикнало вкъщи. Това поражда у детето много агресивни чувства, които понякога водят до гневни изблици. Особено характерни са те за 3-4-годишните, които могат да стигнат до „истеричен рев“ и „тръшкане“, често на публични места, нещо което много родители са преживявали. Важното в подобен случай е родителят да остане в своята позиция на възрастен, да не реагира бурно, а да подкрепи детето да се справи с трудните емоции.
Трябва да знаем, че това е естественият път детето да се научи да се справя със своя гняв. Ако избликът се случи в магазин или на друго публично място, добре е спокойно и категорично да изведем детето далеч от струпването на хора. След това можем да клекнем на неговото ниво, да го прегърнем и да назовем емоцията, без да използваме много дълги фрази, например „Тук май има едно много ядосано дете“. Важно е да запазим спокойствие и да дадем възможност на детето също да се съвземе и успокои. Вероятно и на него, както на нас, преживяването е причинило силен дискомфорт.
5-7 години
В тази възраст детето започва да разбира не само собствените си чувства, но и чувствата на околните. Можем да му помогнем в това, като му даваме пример как се справяме със собствените си емоции. Когато сме ядосани на детето, вместо да крещим, можем да му кажем: „В момента съм много ядосан/а от това, което направи, трябва ми малко време да се успокоя. Ще поговорим за това по-късно.“ Този модел помага на детето да разбере, че негативните чувства са нещо напълно нормално, но човек може да управлява емоциите си и да не ги стоварва върху близките си по разрушителен начин. Важна тема, която вълнува децата в този период, е смъртта и тъгата от загубата. Много родители я избягват, за да предпазят децата от негативните преживявания, докато са още емоционално неукрепнали. Премълчаването на темата обаче кара децата да смятат, че има нещо нередно в преживяването на тъгата и не им помага да се справят с чувството на загуба. Затова е важно да говорим с тях, че в живота има радостни и тъжни моменти, че загубата е неизбежна част от житейския ни път. Не бива обаче да посвещаваме на темата прекалено много внимание. Обикновено някои прости обяснения вършат най-добра работа, например: „Той много те обичаше, но се случи нещо и той почина. Сега много ни липсва, но ние ще си спомняме за него и за това, какви хубави преживявания имахме заедно.“
Често се смята, че емоциите са запазена територия на майките. Обичайно бащите показват по-голяма нетърпимост към емоционалните изблици на децата, защото ги възприемат от една страна като предизвикателство към правилата и границите, а от друга – като заплаха за израстването им като емоционално стабилни хора. Всъщност неприемането на чувствата на детето го напряга още повече и повишава емоционалния градус, вместо да успокоява ситуацията. Ако бащата реагира с раздразнение или наказания на плача на детето или на гневните му изблици, ако отблъсква проявите на любов, особено при момчетата, „за да не станат лигльовци“ – в такъв случай детето се чувства неразбрано и неприето, а това нарушава базовото му доверие в света. Ако бащата проявява разбиране към чувствата на малкия човек, опитва се да ги назове и се вслушва в неговата реакция, детето изгражда усещането, че неговият вътрешен свят е значим и става по-спокойно и емоционално стабилно. Бащата може да има ключова роля за изграждането на емоционалната стабилност както на момчетата, така и на момичетата. По-бурните игри, които децата и татковците играят, събуждат и по-бурни емоции у децата – така в играта те се научават да се справят със страха, агресията, гнева. Освен това бащата насърчава децата да експериментират с нови преживявания и им помага да преодоляват страховете си от неизвестното, като им осигурява подкрепа и защита в новите ситуации.
Повече по темата как да създадем подкрепяща среда за детето, такава, в която то да расте и да се развива пълноценно, може да откриете в наръчника ни „За да разцъфтят…“.
