Случаят с жестоко убития 37-годишен мъж в Пловдив е ужасяващ не само заради самото престъпление. Ужасяващо е и друго – че в него участват деца. Деца, които според прокуратурата са се опитвали да се „саморазправят с педофили“ според собствените си представи.
Това трябва да ни накара да зададем много по-трудни въпроси.
Кой и как е довел тези деца до убеждението, че омразата, ловът на „врагове“ и насилието са допустим начин да въздаваш справедливост?
Какви послания са чували?
В какви онлайн групи са попадали?
Кой или какво ги е радикализирало?
Кой им е обяснил, че могат сами да определят кой е виновен и да раздават наказания?
И защо толкова често започваме да задаваме тези въпроси едва когато някой е мъртъв?
Не бива да приемаме случилото се просто като „поредния случай на насилие от деца“. Това е сигнал за нещо много по-дълбоко – за разрастваща се култура на омраза, агресия и саморазправа, която намира място и сред деца, включително деца от привидно „нормални“ семейства и добри училища.
Обществото ни проявява твърде много търпимост към езика на омразата, към радикалните групировки и към идеята, че насилието може да бъде оправдано, ако си убеден, че си „на правилната страна“.
А държавата има отговорност не само да наказва след трагедията. Има отговорност да вижда какво се случва преди нея – в социалните мрежи, в групите, в училището, в общността.
Децата имат нужда от възрастни, които да им помогнат да различават справедливостта от саморазправата, несъгласието от омразата и смелостта от насилието. Това е отговорност на всички нас – да не приемаме омразата за нормална част от израстването, да не подминаваме радикализацията и да не чакаме поредната трагедия, за да започнем да говорим за причините.
Защото въпросът вече не е само какво се е случило… Въпросът е какво общество създаваме пред очите на децата си.
