По случай Седмицата на бащата ви обещахме да ви срещаме с различни бащи и специалисти, с които да си приказваме по теми, свързани с бащинството. Първото от поредицата ни интервюта за юбилейната Седмица на бащата е с Виниций Петров, психолог, доктор по Философия на съзнанието и езика. „Основното, което правя за учениците в училище и за клиентите си, е заедно с тях да изследваме личния им потенциал и потенциала на ситуациите, в които се намират или понякога попадат, за да намерим най-красивите възможни решения, които да вдъхновят съществуването им и да ги карат да се наслаждават на приключението ЖИВОТ“, казва Виниций. А както ще се уверите сами от интервюто, получи се един истински и искрен разговор, и да си признаем с фокус не само върху бащите, а върху семейството, съжителството, възпитанието, живота на двойките в България, като цяло.
Наближава Седмицата на бащата, защо е важна връзката между баща и дете?
Може да се каже, че бащата е половината от родителското тяло. И мъжът, и жената имат своя роля, не само в сътворяването на живота, но и във въвеждането на детето в света. Чисто психологически майката е тази, която осигурява вътрешния диалог на детето, детето да може да говори със себе си, да разбира себе си, да приема себе си, да харесва себе си, да обича себе си. Основната функция на бащата е да въведе детето в света, да го научи да се справя с околния свят. В това се включва да го подготви да преодолява трудности, да се справя с проблеми, да прилага умения, да може да отстъпва, да може да се състезава. Това е стандартният случай и ако майката и бащата са в добър тандем, детето има всички условия да расте здраво и успешно.
Как се обясняват тези зависимости психологически и физически?
Майката ражда и кърми детето, затова то е толкова свързано с нея. Те се възприемат като едно цяло. Тук е хубаво да отбележим, че е много важно детето да се докосва до майката. Обикновено в този период се очаква бащата да изиграе ролята на този, който се грижи за семейството отвън – напазарувано е, има пари, платен е токът, оправен е бойлерът. С тези външни за света на детето и майката неща, се занимава бащата. Също искам да споделя нещо интересно, което съм учил – отношенията между детето и бащата се формират от майката. Т. е. ако майката каже това е бащата и той е страхотен, съответно и детето възприема такова отношение към татко си. Същото важи и с обратен знак. Интересно е, че бащата всъщност е трети, този който се въвежда в двойката майка – дете и майката моделира по какъв начин се случва този процес.
В този ред на мисли как тогава стои въпросът с авторитетите за детето, особено в случаи на разделени родители? Как се случват тези процеси, когато родителите са разделени?
Въпросът е труден, тъй като много често у нас бащите напускат семейството. В моята практика имам много случаи на разделени родители. Често майката играе ролята и на двамата родители. Да си родител не е лесно, пък и в днешно време обществото е разглезено, нямаме много външни предизвикателства (бедствия, войни) и започваме сами да си създаваме проблеми. Другият фактор за разделените семейства е финансов. Понеже в големите градове е относително възможно родителят да живее самостоятелно, не е наложително двойката да бъде заедно, за да оцелее.
Заговорихме се за разделените семейства, как растат децата на разделени родители?
На децата им е трудно, защото на майките им е трудно. Има шанс детето да порасне уверено и силно и парадоксалното е, че това зависи в голяма степен от майката. Има майки, които са огорчени от раздялата и се оплакват, че са изоставени, казват, че на бащите не може да се разчита. Когато ситуацията е такава, майката не може пълноценно да изиграе ролята си на майка и детето също става огорчено. Има обаче и случаи, в които майката се мобилизира и си казва „Ок, тръгнал си е баща ти, той е такъв какъвто е, дай ние да се стегнем и да продължим напред въпреки тези трудности“. При такъв сюжет детето има голям шанс да порасне уверено, щастливо и силно. В обратния случай обаче за детето става много трудно, има ситуации, в които се налага то да играе ролята на родител, да утешава майка си, тъй като усеща, че ситуацията не е правилна. Израстването е труден процес за едно дете – това е голяма битка, то трябва да овладее себе си в света около себе си.
Как се учат децата да овладеят емоциите си в този свят и каква е ролята на родителите в този процес?
Голям проблем в днешния свят е наложилото се либерално възпитание. Това е най-страшното нещо, тъй като родителят започва да се държи с детето си като голям човек, който трябва да е по-добър от него. А детето не би могло да бъде такова, то има нужда от авторитетен родител, който да му помага да се справя. Родителят не може да бъде приятел с детето си, не може да му бъде по-малко братче, той трябва да бъде родител. Когато майката или бащата каже „Иди да си измиеш зъбите“ или „Иди да си оправиш стаята“, това не трябва да подлежи на пазарлък. Не трябва да има „Ама след малко, не сега“.
Ценно е да се отбележи, че когато бащата и майката ги няма, детето ги пуска в себе си и изиграва в себе си ролята на мама и татко. Т. е ако един родител е строг, изискващ, непреклонен, когато него го няма, детето ще се самозастави да направи нещо, на което го е учил родителят. Така се открояват минусите на либералното образование – ако един родител постоянно отстъпва пред детето и върши неговите задачи, това унищожава детето, то не може да израсне. Аз често казвам и на децата „Айнщайн е прав, примерът не е друг начин за преподаване, той е единственият начин за преподаване.“ Един родител трябва да е стоманен, да е много добре организиран сам за себе си, след това да е внимателен с партньора си, за да покаже на детето си. Примерът е много ценен и идва наготово за детето. Ако тези неща ги няма, детето израства емоционално нестабилно. Може да се каже, че децата днес израстват емоционално нестабилни, защото ние сме такива.
А как се изграждат като личности мъжът и бащата?
За да се изгради един мъж, на него му трябва болка, страдание, трудности, борба, дисциплина. Ние правим всичко възможно, за да се измъкнем от тези неща и да си направим живота прекрасен. Така не успяваме да израснем. При най-малкия проблем ние се разстройваме, тръгваме си, обиждаме. А след това искаме да възпитаваме деца. Как да стане?! Децата трябва да знаят, че в днешния свят има трудности, че трябва да се работи и да бъдат силни, за да се справят.
Виниций, ти си училищен психолог, разкажи ни за участието на бащите в училищния живот.
Има много бащи, които вече водят децата си на училище, което е хубава тенденция. Доскоро това не беше така. В нашето училище много татковци помагат в началото на учебната година, правят ремонти, оправят чинове, шкафчета и корнизи, носят цветя. Ние сме им много благодарни. А и децата са много щастливи от това, те се гордеят с родителите си и усещат училището по-тяхно, ако мама и татко помагат там.
Иначе мога да ви дам пример за бащите и срещите ми с тях през темата за тормоза в училището, когато съм имал разговори с татковци. Когато те са идвали при мен по повод на това, че тяхното дете е станало жертва на тормоз, са ме молели да предприема мерки срещу тормозещото дете, да му се скарам. В такива случаи съм обяснявал, че аз на тяхно място бих помогнал на моето дете да се справи, да намери само решение на проблема. Защото нека си представим, че това дете вече е голям човек и е на работа. И там някой ще го тормози и там ще има проблеми, но няма да има кой постоянно да го защитава и спасява. Може да се каже, че тормозещото дете е най-добрият учител на тормозеното, защото го учи да се справя. Това говоря с бащите и мисля, че ме разбират.
Много говорехме за мъжът и жената, за техните взаимоотношения и все пак как се постига балансът в двойката?
Има широкоразпространен профил у нас, според който мъжът е в страдалческа позиция, той си мисли, че има жена, така както има кола. Няма нищо общо между тези неща – едно е да имаш кола, съвсем друго жена. Жената е един опонент, който заслужава цялото ти внимание и разбиране. Все още е рядкост мъжът да предложи да пусне пералня или да изглади. Да се събереш с една жена означава двамата да опъвате заедно хомота на живота. За израстването на мъжете носят отговорност и двамата родители, погрешно е да се смята и твърди, че това е само отговорност на майката. Мъжете всички ги оневиняваме по подразбиране. Затова често може да се чуе фразата „Този мъж майка му не го е възпитала“. Това е клише – правилният подход е, че и двамата родители носят отговорност за възпитаването и израстването на децата. Ролята на бащата е изключително важна.
На мен ми се струва, че все повече мъже осъзнават ролята си на бащи. Така ли е според теб?
Бих казал, че това не е изгодно за много мъже, защото трябва да се върши повече работа. Това означава, че мъжете трябва повече да перат, повече да готвят, повече да помагат. Осъзнаването на ролята идва с нагърбването с повече отговорности и за съжаление много мъже все още не са склонни да го направят. Това реално означава излизане от зоната на комфорт, утвърдена в обществото, бащата да изведе детето да рита, да го заведе на уроци по рисуване, да види дали правилно ги свири тези ноти. Това, което трябва да призная обаче е , че виждам все повече бащи да водят децата на училище и детска градина. Това е положителна тенденция. Това е част от процеса на еманципация. Но и това има своите нюанси – чуваме все по-често за много неприятни разговори между родителите кой вади парите. Така детето научава колко важни са парите и не че това е лъжа, просто фокусът трябва да е друг – важно е какво правиш с тези пари, какъв човек си. Това е болката на нашето общество – ние сме фокусирани да имаме, не да бъдем. Като цяло имаме много работа по това мъжете да са автентично заети в съвместния живот на двойката. Защото ако мъжът е ангажиран и въвлечен, той ще даде правилния пример и на детето. Не трябва да забравяме, че жената е душата, бащата е законът.
Какво би искал да кажеш на бащите, какво е твоето послание към тях?
Това, което казах преди малко – „Примерът не е друг начин за преподаване, той е единственият начин за преподаване.“ Ако искаш детето ти да е страхотно, бъди страхотен човек, ако искаш детето ти да е щастливо, бъди ти щастлив. Така детето ще те настигне, защото това е задачата ни като родители – да направим лесно за децата си да ни настигнат и да им дадем възможност да ни задминат. Ако стигнат една стъпка по-далеч от нас, това вече е прогрес, това е смисълът на живота.
