Сравнявам всеки ученик днес спрямо резултатите му от вчера, а не спрямо резултатите на другите
Петя Иванова e учител по изобразително изкуство в 156. ОУ „Васил Левски“ в Кремиковци, София. Завършила e Начална училищна педагогика, както и магистратура по Изящни изкуства, което й предоставя широка палитра от възможности за преподаване в училище. В момента придобива допълнителна квалификация по арттерапия и трудотерапия във Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“.
Какво е да бъдеш учител през 2025 г. в България?
Да бъдеш учител, без значение от годината, винаги е било натоварено с определени очаквания и многообразни предизвикателства, които настоящето поднася. Всяко време носи своите преимущества и своите трудности, но като че ли през последните години обществото няма много доверие в това, че преподавателската професия се бори активно за преодоляването на тези трудности. За съжаление, масово вилнеят фалшиви новини, неглижиране на учебния процес и неуважение към професията в масовия характер.
Защо станахте учител?
За много от учителите, които познавам, да бъдат такива е тяхна мечтана професия от деца. Други са намерили „удобство“ в тази роля, като са влезли в нея при предходния държавен режим. Разбира се, всеки има своята лична мотивация, но никоя от тези причини не ме е довела в класната стая. Като по-малка никога не съм си представяла, че съм достойна да бъда учител. В училище никой не беше разпознал моите силни и слаби страни и ми липсваше увереност и насока каква би могла да бъде бъдещата ми професия. По-късно, в университета, ненадейно попаднах в лятна занималня за децата на преподавателите, в която ме извикаха да помогна. Отидох само за ден, но следващия път децата отново са питали за мен. Така, временната помощ се превърна в лятно занимание. Оказа се, че с децата „говорим на един език“. По-късно продължих да се развивам в тази сфера, но в частния сектор. Последвалата ми среща с програма „Заедно в час“, обаче, ме разтърси из основи. Запозна ме с трудно изкоренимите проблеми в българското образование и безкрайния потенциал на българските деца. В крайна сметка, на практика отидох за един ден да помогна за работата с деца и вече над десет години това е мое призвание, мисия и начин на живот.
Учителят трябва да е…
Тук може да се даде безкрайно дълъг отговор, изброявайки безброй качества, задължения, роли и необходимости. Но ще кажа само, че учителят трябва да е човек, с когото искам да общувам.
Как трябва да изглежда идеалното училище?
Идеалното училище трябва да изглежда като себе си! Няма един универсален облик на идеалното училище, ако има, то не би работило еднакво добре за всички. Има редица доказателства за това как отлични примери в образователната система на най-успешните държави в тази сфера, като например Финландия, Канада и Китай, поставени в българския контекст, увяхват като красиво цвете, посадено в неблагородна почва. В този ред на мисли, смятам, че идеално е онова училище, което е изградено да работи за конкретна среда, общност и индивидуалните нужди на децата в този район. Образователната система може да е универсална, но всяко училище е уникална среда, която трябва да осигури почва за растежа на различните таланти и амбиции на учениците.
А родителят има ли място в училище?
Родителят има място в училище в позицията на родител! Не в ролята на съдия, педагог, адвокат, разпоредител или др. Едно дете може да има десетки различни учители, но родителите са само едни. Всеки преподавател има редица разкази за родители, които, умишлено или не, влияят отрицателно на учебния процес, като го неглижират, като се отнасят агресивно пред децата при посещение в училище, като толерират безконтролното използване на електронни устройства в училище, но най-пагубно, всъщност, е отсъствието на родителя в училищния живот (директно или индиректно). Истината е, че ако най-значимите възрастни за детето (в обшия случай) неглижират училищния процес, ученикът също ще го неглижира. Ако не уважават учителя или директора, то също няма да го/ги уважава. А и трудно учиш нещо от някого, когото не харесваш, нали? Тук е мястото за мисълта, преписвана на невероятни педагози като Януш Корчак и Мария Монтесори – „Не възпитавай децата си, те, така или иначе, ще приличат на теб. Възпитавай себе си“. Когато учители и родители не се „надпреварват“, а разберат, че работят за една и съща цел, от това „споразумение“ най-много печелят учениците! Не бива да забравяме, че училището е като втори дом за децата, който изисква подкрепа от родителите, така, както децата я получават в своя първи дом.
Кои са най-големите трудности и радости в работата ви?
Противно на повечето представи, работата на един ефективен съвременен учител далеч не свършва на обед. Липсата на време е голям бич за учителите, които искат да подготвят смислени часове за своите класове. Във всеки един клас има деца на много различни нива и ако искаме да постигнем ангажираност на всички ученици, това предполага много предварителна работа и така наречените диференцирани задачи или дейности. В тях ученикът, който има много пропуски или дефицити, например, се чувства достатъчно успешен и работи наравно с другите, както и този, който е по-напред от средното ниво, за който сме подготвили допълнителна стратегия и/или задачи, за да не губи интерес към предмета.
Освен чисто физическото време тук бих споделила и за емоционалната умора, на която сме подложени ежедневно. Неслучайно в някой държави преподавателите имат право да се пенсионират след 20-25-годишен стаж заради интензивното психическо и емоционално натоварване. Темата за емоционалното здраве и бърнаут в съвременния свят е изключително актуална и за учителската професия. Призовавам преди някой да погледне с грижа към нашето физическо и емоционално здраве, първо ние да направим това.
Какво различно правите със своите ученици, за да ги подкрепите да покажат и развият силните си страни?
Сравнявам всеки ученик днес спрямо резултатите му от вчера, а не спрямо резултатите на другите. Често децата се обезсърчават и губят мотивация, когато виждат, че нямат видим напредък. Напредъкът обаче е процес, който изисква постоянство и търпение и често е невидим. Ако кажем, че на дадено контролно Дечко има 15% верни отговори, той получава слаба оценка; ако за следващото контролно той се постарае повече и изкара 25%, той отново ще получи двойка, но заедно с това ще придобие и негативната мисъл, че няма смисъл да се труди, като резултатът е един и същ за него, а напредъкът му е незабележим. Ако ние обаче сравним неговите резултати от днес, не с резултатите на останалите ученици, а със собствените му досегашни резултати, той ще разбере, че трудът му има смисъл. Цифровата оценка е твърде лаконична, затова се фокусирам върху напредъка, който отбелязваме и празнуваме във всеки един предмет. Стремя се да работя целенасочено за силните и слабите страни на децата. В часовете си работя целенасочено за умения на 21. век, а не просто за набор от наизустена теория. Обществото е достигнало до такъв етап, в който информацията е на един клик разстояние, но най-важното е как я използваме. Има изследвания, че повечето от половината професии в момента ще изчезнат, затова незаменимите човешки качества и таланти ще станат най-ценените в професионален план. Залогът днес е не на знаене, а на можене. Днес свободно мога да развивам емоционална интелигентност, работа в екип, креативност, критично мислене и много други умения, на които се гледаше с недоверие и доза неразбиране в нашата сфера преди години.
От какви промени се нуждае образованието в България?
Темата е безкрайно дълга, но на първо време ще откроя няколко неща, които не подреждам по-значимост, защото всички са изключително важни.
Първо, ще обърна внимание на привличането на кадри. Заради реномето на професията, финансовото възнаграждение и други фактори, училището трудно привлича нови, мотивирани и добре подготвени кадри. Огромен брой от българските учители са в пенсионна възраст, а студентите, които постъпват в университетите в педагогически специалности, са много по-малко, да не говорим за тези, които ще се откажат в първата или втората година, след като постъпят в училище. Разбира се, това не са само лични наблюдения, а статистика, която показва каква огромна дупка от липса на учители ще се отвори в един момент (за някои предмети тя вече е факт).
Следващите теми, които ще отбележа, са много добре познати и съм сигурна, че всеки колега, който прочете тези изречения, ще кимне разбиращо с глава. Едно от най-важните неща е необходимостта от промяна в учебниците. Преди време беше извършена т. нар. „реформа“, но само на повърхностно ниво. Децата не учат от нови лъскави корици, те учат от страниците зад тези корици, а, за съжаление, те са изпълнени с остаряла и суха информация, която често се налага учители и родители да преразказват многократно, за да бъде разбираема и смислена за съвременното дете.
Бих искала да отворя и темата за закона за класовете в начален етап, които по стара привичка масово „са орисани“ да имат само шестици (особено в първи и втори клас) и да не могат да повтарят, дори да имат двойка, което за много деца води до катастрофа, когато преминат в прогимназията. Законът замита затрудненията и пропуските, за които своевременно трябва да се работи, и в пети клас изведнъж се визуализират години проблеми, които е невъзможно да се наваксат.
Ще завърша с добре познатите ни делегирани бюджети или, иначе казано, „парите следват ученика“. Тази политика е неработеща не само за училищата като цяло, но главно за самите деца. Тя може да задълбочи неравенствата и поставя в неравностойно положение по-малките училища, които не могат да осигурят достатъчно финансиране за качествено образование. Това води до фокус върху количествените, а не върху качествените резултати, както и до пренебрегване на уязвимите групи ученици и хуманитарните дисциплини. Освен това, административната тежест и рисковете от корупция и неефективно изразходване на средства се увеличават многократно.
Кои са трите най-важни неща, които сте научили от вашите ученици?
Ученето е неспирен и взаимен процес. С моите ученици заедно вървим по пътеката на себеизрастването, и те знаят това. Децата ме научиха, че малкото понякога е много, или иначе казано – всяко малко усилие има смисъл и дава отражение, дори да не виждаме резултата веднага. Те ми показаха, че разпознават намерението зад думите на възрастните, дори значението им да си противоречи. Практиката с тях ме научи, че у дома или в училище те виждат, чуват и разбират много повече, отколкото възрастните може да си представим.
Обичам работата си, защото…
Обичам работата си, защото е смислена, незаменима, значима и различна всеки ден. Всеки трябва да обича работата си, която е избрал, защото е много изморително да мразиш нещо на пълен работен ден.
Най-голямото ми постижение е…
Постиженията през годините не са малко и отвъд първосигналните хрумки за високи резултати, които, разбира се, не липсват, искам да споделя, че за мен едно от най-големите ми постижения е, че когато съобщавах на класа ми, че предстои ваканция, не се чуваха радостни възгласи „ура“, а следваха въпроси – „Кога пак ще сме на училище?“ и „Все пак ние не можем ли да идваме?“. Постижение е връзката с децата и родителите, която може да не спре, дори след завършването на училище. Постижение е всяко малко благодарствено съобщение от родител или поздравителна картичка, дори след като години не преподаваме на техните деца.
Разбира се, и от другите постижения не липсват. С радост мога да споделя, че мои ученици са участвали в няколко образователни конференции, като са водили самостоятелни работилници, дори пред министри. Имаме редица национални и международни награди в конкурси и състезания. Гордеем се с благотворителен концерт, който организирахме за мой ученик с церебрална парализа и събрахме нужните средства, за да се оперира в чужбина…
Постиженията са налице, но нямаме много време да мислим за тях, а и често те не са много видими. Всички тях ги вижда само осемметровият портрет на Васил Левски, който изобразих миналата година на фасадата на училището… И спирам дотук, защото самият той е казал: „Дела трябват, а не думи“.
Вдъхновявам се от…
Неочакваните отговори, които децата могат да дадат. Малките послания и рисунки, които някои ученик набързо е надраскал в тефтерчето ми или на дъската, за да ме изненада. Справедливостта на децата. Непримиримостта на учителите. Грижите на родителите.
Вярвам, че…
Всеки човек трябва да има право да разгърне своя потенциал и да бъде най-добрата версия на себе си!
