Резултатите и от последните изпити, матурите за 7 и 10 клас, вече са тук. Добри, лоши, те за пореден път показват, че нещо не е наред и е крайно време цялата система на образованието да се преосмисли. Публикуваме един поглед към матурите на нашия колега Давид Кюранов, който освен част от екипа на Асоциация Родители, е и вуйчо на седмокласничка, с която съпреживява предизвикателството, наречено матури в 7-и клас.
„Гордея се с всички деца и семейства в България, които минаха успешно през мелачката, наречена “матури” в 7-и клас. И под “успешно”, имам предвид всички. Защото най-важното е, че това им се махна от главата. Не се залъгвайте, от това в кое училище ще учи детето ви не зависи това дали ще е успешен човек и личност. Моля първият, когото са питали на интервю за работа за оценката му в 7-и клас по литература, да остави коментар. А и в 12-и клас, всъщност. Или пък за дипломата в университета.
Хайде да си кажем малко за “матурите”. Първо на първо, това название е лъжовно. Терминът “матура” е свързан със съзряването, а нито едно дете не е научило нищо ново за живота от тези… нека ги наречем изкуствено създадени препятствия. Напротив, те затвърждават основното, което се преподава в училище: децата да слушат, възприемат, възпроизвеждат и изпълняват. Резултатите от “матурите” показват, че училището не може да подготви децата за собствените си изисквания. Това е все едно да ви наемат на работа за IT специалист, и на първата ви атестация да оценят как сте с геодезията, вследствие на което да ви намалят заплатата. На печелившите – честито. Не подценявам успеха на получилите много точки, но и няма как да критикуваме получилите малко. Всеки е вложил старание. Всеки го е мислил.
Но интересно как тези “матури” именно тестват уменията на децата да общуват с другите, да работят в екип, да приемат различието, да са любопитни, да мислят критично, да се грижат за себе си и близките си, да задълбочат интересите си, да анализират и синтезират информация? Представете си такива матури, махаме кавичките. Звучи като от космоса, нали?
Но нашата “система” на преподаване – класно-урочната – е въведена още през 17 век на запад. Да, преди около 400 години. Отбелязва се, че при нея децата трябва “да мълчат и да слушат учителя”. Звучи ли ви познато? Май и по наше време беше тъй, а? Май е тъй и днес в масовото бг школо? Тази система става, ако искате да произведете безропотни служители, които не е необходимо да влагат никаква мисъл в това, което правят, предани труженици на социалистическото общество примерно. Става, ако искате децата на България да работят на поточна линия в някоя фабрика, ако изобщо са останали такива, които не се обслужват от машини. Ето за какво не става: за ръководни длъжности. За работа с хора. За предприемачество. За измисляне на нови идеи. За лидерство и поемане на отговорност. Браво на всички, които успешно правят тези неща днес, въпреки тази система. Но щом тя не ни учи на тях, щом не подготвя успешно нашите деца за живота, а само, и то донякъде, за училището, за какво ни е изобщо?
Защото знаем ценността на училището. Въпреки тази система, там нашите деца намират приятели, сблъскват се с трудности, откриват “позволените” и “не дотам позволените” страни на живота, и трупат тези ценни умения, които, кой знае защо, все ги няма в учебниците и в часовете. Ако имат късмет, попадат на учители, които ги учат за живота, а не само за училището. Като социум училището наистина учи децата ни, учи и нас като родители. Остава да направим така, че и да ги образова.
Завършвам романа с няколко въпроса:
1) Струваха ли си точките от “матурите” напрежението, което преживяха децата ни?
2) Струваха ли си точките от “матурите” парите за частните уроци – за който можеше да си го позволи – служещи единствено и само за това да се преминат успешно “матурите”?
3) Струваха ли си тези проклети точки нашето напрежение като родители?
4) Струваха ли си тези точки фактът, че деца на 13-14 години имаха нужда от психологически консултации, някои и от лекарства?
Разбира се, дори и някой да прочете този роман дотук, пак може да си каже: “Да, бе, ок, ама добре, че все пак моят си е в немската.” Но, ако животът беше права линия и всички излизахме от съответната институция, издялкани по калъпа, който тя е заложила, щяхме да живеем в някое фентъзи, или, по-точно, в антиутопия. Реалността е, че живеем в света на хората, в нашия свят. И водещи в него са човешките качества. Не наученото наизуст. То, отгоре на всичкото, се забравя.“
Автор: Давид Кюранов