Днес разговаряме с Юлвие Тасин, човек, чието призвание наистина е да бъде учител. Тя пленява с благия си глас, а първото нещо, което ти прави впечатление у нея, е непримиримият ѝ дух и желанието ѝ за промени в образователната система, за да бъде тя в услуга на децата. Повод за срещата ни е случаят на Сашко от Перник, който към днешна дата има щастлива развръзка. Това интервю обаче не е за Сашко, а за всички различни деца и техните семейства. Юлвие говори с любов за децата в детската ѝ градина в малко населено място край гр. Силистра и с болка за проблемите, които среща в работата си.
Юлвие, родителите често отказват да признаят, че детето им е със специални образователни потребности (СОП). Защо това е така и какви последици води след себе си?
В дългогодишната си практика съм наблюдавала деца на различен етап на развитие при постъпването им в детската градина. Под етап на развитие разбирам езиковото и физическото им развитие, начина, по който се самообслужват. Ние се консултираме много често с родителите и срещаме подкрепа от тяхна страна, що се отнася до информацията, която им предоставяме за престоя на децата им в детската градина. Попадаме и в ситуации обаче, при които виждаме дефицити – тогава веднага алармираме родителите, за да можем заедно да търсим решения за отстраняването им. Те могат да се отнасят до физическото развитие или до поведението на децата.
Когато обаче тези дефицити са свързани с констатиране на отклонения в интелектуалното развитие, които налагат детето да се обследва и да се постави диагноза, за да могат с него да работят специалисти, често срещаме отказ от страна на родителите. Смятам, че това е така при нас в малките населени места, където всеки се познава с всеки, защото родителят не желае на детето му да се поставя етикет. Много често СОП при нас се изравнява с етикет „ненормално“. Убедена съм, че ако с едно дете се работи от малко, то се справя много по-добре не само в детската градина и училище, а и в обществото на по-късен етап.
От какво се притесняват родителите?
Родителите се притесняват как останалите ще възприемат детето и как то по-нататък ще продължи пътя си в обществото. В началото се опитваме да насочим родителя на дете, при което видимо се наблюдават прояви различни от тези на останалите деца на съответната възраст, към консултация с логопед, тъй като мислим, че това е по-мекият начин детето да започне работа със специалист. Самият логопед впоследствие може да говори професионално с родителя и да го насочи към консултация с други специалисти. Трябва да отбележа още, че родителите се притесняват, че детето им няма да получи помощ съобразена със състоянието му, тъй като при нас достъпът до квалифицирани специалисти най-често се осигурява от областния център, който е на 50 км. Моблните екипи посещават образователните институции по график, а този график понякога може да не отговаря на емоционалното състояние на детето и то да не е склонно през това време да работи със специалиста, който го е посетил.
Какви са нагласите във вашата общност по отношение например на работа с психолог при деца с определени дефицити?
Ние живеем в малко населено място и нашата общност като цяло е консервативна. Повечето хора се отнасят скептично към работата с психолог и дори с логопед. Например, някое дете може да не е със СОП, но да има нужда от консултация и работа с логопед. Родителите много често не са склонни да го заведат. Те си мислят, че израствайки, детето ще преодолее дефицитите в поведението си, говора или в покриването на образователните стандарти за възрастта. Те смятат, че то ще достигне едно приемливо ниво, което за тях означава да бъде ученик и да завърши средно образование. Но тези дефицити, на които не се обръща внимание, с времето се задълбочават и проблемът достига до точка на непреодолимост – детето се затваря в себе си и не може да откликне на подадената му ръка. В училищната среда вече има по-голям достъп до ресурсни учители, до логопед и до психолог, но детето е по-голямо и само осъзнава, че нещо не е наред. Така предлаганата помощ не може да се приеме така, както би се приела, ако началото е било поставено още в ранна възраст на детето, в детската градина.
Можем да заключим, че всъщност проблемите са два при вас – първият, държавата не успява да осигури нужната подкрепа, особено в по-отдалечените населени места, вторият- родителите много често не са склонни да приемат такава подкрепа?
Държавата се опитва да интегрира децата с дефицити и проблеми в развитието в общата образователна система. Аз мисля, че там е тяхното място, сред връстници, за да получат нужната интеграция и да са приемани въпреки своето различие. Тук е моментът да кажа, че е нужна по-голяма обществена подкрепа на усилията на инститтуциите, на родителите и учителите, защото само с желание от страна на всички заинтересовани страни могат да се постигнат видими резултати. Именно защото няма видими резултати, родителите са предубедени и за тях на преден план стои единствено етикетът поставен на детето със СОП.
Как може да се промени тази нагласа у родителите? Какви са стъпките?
Аз смятам, че още при постъпването в предучилищна или училищна среда е желателно да се предприемат конкретни стъпки. По отношение на детската градина вярвам, че детето трябва да се обследва от психолог в присъствието на родител, за да види той че не е страшно. Това е нужно, за да се констатира дали детето има нужда от допълнителна подкрепа. Но това не трябва да е по желание на родителя – при влизането на детето в системата, системата трябва да го изиска. Защото когато сме оставили нещата на пожелателния елемент от страна на родителя, той много често ще каже „не“. Но пак повтарям, това обследване трябва да се извършва в присъствието и с помощта на родителя. След това ако психологът даде някакви препоръки, родителят ще има право да приеме или откаже предлаганата подкрепа. Това е важно и за нас, учителите, тъй като ние ще имаме една по-цялостна картина на децата, с които ще провеждаме възпитателно-образователен процес в нашата група. Защото децата, които се нуждаят от подкрепа, много често проявяват агресия не само към себе си, но и към другите деца в групата. Няма как учителят да е ангажиран само с едно дете, още повече когато то няма диагноза и не получава подкрепа.
Много често за такъв тип деца просто се казва, че са или хиперактивни, или по-палави. Но това превъзбудено състояние, тази хиперактивност и липсата на устойчивост на вниманието пречат на цялостната работа на групата. В един момент се оказва, че ние нямаме професионална подготовка да се справим с такива деца, а те пречат и на останалите. Ние можем да поговорим с родителя, но срещайки бариера от негова страна, нямаме какво да направим, не можем да поискаме професионална подкрепа от психолог или логопед. В практиката, разбира се, има и родители, които търсят алтернативни варианти, за да помогнат на децата си – те идват, интересуват се от мнението ни като учители, информират се за възможностите, които могат да се предоставят, за да получи детето им допълнителна покрепа.
Тук е мястото на институциите и ресорните министерста, те трябва да помогнат с провеждане на мащабни информационни кампании, насочени към родителите на деца с дефицити в развититето. Не можем да не обърнем внимание и на необходимостта да бъде намален общият брой на децата в групи и класове, в които има деца със СОП, като това е осъществимо чрез увеличиване на стандарта за финансиране на децата със СОП. Това са трите най-основни стъпки според мен.
Как се чувства едно дете със СОП в детската градина през погледа на един учител?
Честно да кажа, такова дете сигурно се чувства малко изолирано. Това е така, защото ние не можем да удовлетворим неговите желания и интереси, които много често са различни от тези на групата. Ние имаме седмично разписание с определени образователни направления. Ако например имаме музика, то иска да играе с играчки, ако имаме български език, то иска да скача и да тича. То не се вмества в дейностите на групата, а ние нямаме персонал, който да подпомага обгрижването им. Става дума за деца, които не са с поставена диагноза, но те са различни. Това, че не са обследвани, не значи, че нямат дефицити и не се нуждаят от подкрепа.
Как се справя един учител в група с 25 деца, 2-3 от които със СОП, били те обследвани или не?
Чисто физически учителят го прави с цената на личното си здраве, защото да работиш в група, в която са включени деца със СОП, без подкрепа от специално назначен за целта помощник на учителя е много трудно. Интеграцията на тези деца не е достатъчно подплатена нито с подкрепа към учителя, нито със стандарти за финасирането им в институциите, било то детска градина или училище. За това в нормативната база трябва ясно да е разписано, че ако в една група има 3 деца със СОП, то броят на останалите трябва да е много по-малък – 12, например. Че на група или клас, в който има дете със СОП, се назначава помощник на учителя, който подпомага цялостната подкрепа за тези деца. Сериозно трябва да се помисли в тази посока, а държавата да осигури необходимия финансов ресурс.
Всяко дете има своя характер, има по-палави и по-буйни деца. Кое вас ви алармира, че с конкретно дете има проблем? Кога светва лампичката?
Ние наблюдаваме в групата развититето примерно на 20 деца. Когато едно палаво дете има устойчиво внимание, обикновено при него няма проблем – учителят може да го задържи в игра, може да работи с него. Децата, които имат проблеми, са с неустойчиво внимание. Тях не можеш да ги концентрираш върху игрова дейност или образователен елемент повече от 3-4 минути. Те избягват зрителния контакт с възрастен, не задържат погледа си, не изпълняват поставените задачи, реагират спонтанно, като постоянно променят предпочитанията си. Много често когато искат да привлекат вниманието към себе си, прибягват до силови методи, например отнемат играчки, моливи и всякакви материали от другите деца. Много често имат затруднения в езиковото развитие. Това затруднява общуването им с другите деца, а понякога те използват силови методи, което отблъсква техните връстници.
Аз отново ще се върна на това, че държавата трябва да помогне с провеждането на информационни кампании, насочени към родителите. Когато родителят е информиран, когато знае какво трябва да наблюдава в поведението на детето си, когато знае, че ще получи подкрепа, ако има нужда, той ще бъде по-спокоен и отворен към професионална помощ от специалисти.
Какво е твоето послание към родителите?
Ние трябва да подкрепяме нашите деца въпреки тяхното различие. Не трябва да се боим от различието им, трябва да ги поощряваме и да им помагаме, за да могат да бъдат успешни в училищна среда, а след това и в живота. Много е важно тези деца да получават професионална подкрепа от ранна детска възраст.
Различието не трябва да е етикет, то трябва да се развива в позитивна насока, за да се проявят най-добрите черти от характера на детето, да му се помогне да прояви таланта си, защото много често тези деца са носители на заложби, които остават скрити.
Юлвие, в твоята работа какво ти носи най-голямо удовлетворение и какво най-много те натъжава?
Може да прозвучи като клише, но аз се чувствам най-удовлетворена от постиженията на децата, с които съм работила, които те имат след години. Така аз виждам, че съм положила основи, които с времето са надградени. Натъжава ме пренебрежителното отношение към хора, които се опитват да бъдат различни, които се стремят да раздвижат образователната система, посочвайки проблемите в нея, които се опитват да внесат промени. Всички знаем, че промените създават дискомфорт и нарушават зоната на спокойстиве и примиреност. Аз съм от хората, които търсят и искат да намерят начини да променят образователната система към по-добро, за да бъде тя изцяло в услуга на всички деца. Цветни, различни, знаещи, търсещи- те са нашето бъдеще!!!
Юлвие Тасин Мусин-Хюсеин е магистър по специалност Предучилищна и начална училищна педагогика и има 24-годишен трудов стаж в сферата на предучилищното и училищно образование. Заемала е учителски и ръководни длъжности. Била е ръководител на няколко успешно реализирани проекта с целева група деца, родители и учители в детските градини на Община Главиница. Омъжена е и е майка на две дъщери.
