През последните седмици обществото ни бе разтърсено от няколко случая на деца в риск и жертви на насилие – ужасяващия казус от Пловдив, 13-годишното момче с родители в Бразилия, децата на обвинената в убийство майка, 7-годишното дете, принуждавано да живее в селскостопанска постройка в село в община Мизия.
Всички тези случаи повдигнаха отново темата за ефективността на системата за закрила и отговорността на всеки гражданин към живота, здравето и благоденствието на децата в България.
Питаме се обаче дали след отклоняването на медийното внимание към друга тема ще последва съществена промяна в начина, по който общество и институции реагират в подобни ситуации? Дали това ще е поредната история, която просто отминава и остава проблем само на конкретното дете и семейство?
Колко търпимост проявява обществото ни спрямо насилието над деца? Разпознаваме ли насилието над дете?
Притъпени ли са реакциите ни?
Знаем ли изобщо към кого да се обърнем в случай, че станем свидетели на насилие или при съмнение за такова?
Национална мрежа за децата събра информация по тази изключително важна и наболяла тема. Ето какво е необходимо да знаем и да предприемем:
Какво трябва да знаем
Чл. 7 от Закона за закрила на детето гласи: (1) Лице, на което стане известно, че дете се нуждае от закрила, е длъжно незабавно да уведоми дирекция “Социално подпомагане”, Държавната агенция за закрила на детето или Министерството на вътрешните работи.
Чл. 36а от Закона за закрила на детето гласи: (1) Всеки, на когото стане известно, че съществува непосредствен риск от изоставяне на дете или че дете е пренебрегвано, е длъжен незабавно да подаде сигнал до дирекция “Социално подпомагане”.
По закон всеки гражданин на Р. България е длъжен да сигнализира съответните служебни лица за дете, което се намира в опасност.
Ал. 2 на чл. 7 от Закона за закрила на детето гласи: Същото задължение има и всяко лице, на което това е станало известно във връзка с упражняваната от него професия или дейност, дори и ако то е обвързано с професионална тайна.
Това означава, че всеки служител (педагог, психолог, педиатър, социален работник и др.), който има съмнение за нередност или някаква форма на насилие, е не само морално отговорен, но и преди всичко законово задължен да сигнализира.
Какви са механизмите за работещите с деца?
Служителите в яслите и детските градини имат на разположение няколко механизми, с които да проверяват какво се случва с дете, което не посещава заведението.
Дългото отсъствие от ясла, градина или учебни занимания следва да е поставило въпросите къде е детето и дали то се нуждае от закрила. Децата в предучилищна възраст имат право на не повече от 10 дни отсъствия по домашни причини в рамките на учебната година, а всяко отсъствие по болест следва да се извинява с медицинска бележка в рамките на календарния месец.
Ако родителите не спазят това изискване, детската градина (в случая с детето от Пловдив) е длъжна да подаде информация за допуснати повече от 5 отсъствия по неуважителни причини до Дирекция „Социално подпомагане“, която да направи проверка за причините за отсъствие, както и да наложи определени административни глоби. Отсъствието на детето повече от месец поставя въпросите спазени ли са предвидените процедури както от страна на градината, така и от ДСП и изпълнява ли всяка от институциите съвестно и в интерес на детето своите задължения.
Както НМД многократно е посочвала, вкл. в последното издание на мониторинговия доклад „Бележник 2023“, нерядко училищни и предучилищни заведения неглижират случаи на насилие поради стремеж към поддържане на добра репутация или нагласи към нормализиране, подценяване или тривиализиране на проблема. В много случаи при установяване на насилие пост фактум се посочва страх от саморазправа от страна на насилника към сигнализиращата страна, особено когато става дума за случаи в малки населени места.
Това показва, че от една страна гражданите не се чувстват достатъчно защитени и не биха поставили закрилата на детето на по-високо ниво от собствената си, докато не се стигне до фрапиращи ситуации, а от друга, че не вярват, че механизмите на системите ще сработят достатъчно ефективно, че да доведат до промяна и подобрение.
В същото време за пореден път се потвърждава от практиката, че системата за закрила продължава да не работи в тясно и активно сътрудничество с образователните институции въпреки ясно разписаните механизми и отговорности за случаи на насилие и тормоз над деца.
Ключово е да се poсочи, че системата на закрила би следвало да работи, когато има на база на какво да инициира проверка. Без сигнализиране от най-близкия кръг на детето – близки, съседи, разширено семейство, образователни институции, личен лекар и пр., голям брой случаи няма как да бъдат установени. Казусите, които достигат до медиите или в някои случаи до отделите „Закрила на детето“, са обикновено вече силно утежнени и ескалирали.
Парадоксът “неработещи институции” – не работят, защото не им се доверяваме или им нямаме доверие, защото не работят
Реториката, целяща демонизацията на социалната система и социалните работници, едновременно обвинява социалните служби и в бездействие, и в прекалено вмешателство. Тази неяснота в общественото съзнание относно същината на ролята на социалната система сама по себе си е проблематична – от критиките към нея заради отсъствието й, до въпросите и дори страховете защо се меси изобщо, породено от всякакви форми на дезинформация и фалшиви новини.
Случаят от гр. Пловдив постави на дневен ред и проблема за диагностицирането на деца, за които се предполага, че имат някаква форма на затруднения или психично страдание. В конкретния случай на тежко пострадалото от насилие дете в Пловдив, важно е да се наблегне отново на обстоятелството, че детето няма поставена диагноза и е абсолютно недопустимо и неетично да се спекулира за такава без документ, който да удостоверява това надлежно.
Кой следва да се грижи за дете в риск или изведено заради насилие – другият биологичен родител, роднини, близки, социална услуга?
Настаняването на дете в семейство на роднини или близки, в приемно семейство или в социална или интегрирана здравно-социална услуга за резидентна грижа се предприемат единствено в най-тежките случаи – като крайна мярка, наложена от съда.
Първата стъпка на социалните е извеждането на детето от мястото, на което е било в риск. Следва също да се знае, че когато родителските права по някаква причина вече са дадени на единия родител (какъвто е случаят в Пловдив), настаняването при другия родител не става автоматично, а става през съда, за да се докаже неговата годност. За да се задвижи тази процедура Съдът трябва да бъде сезиран. Такова сезиране могат да направят работещите в “Закрила на детето” или хора от разширения кръг на семейството. Законът позволява на социалните служби и бързо да издадат указание още на следващия ден за настаняване на детето при другия родител, но и в този случай Съдът е длъжен да направи междувременно проверка на годността му, за да се стигне до прехвърляне на родителските права.
И в Закона за закрила от домашно насилие, и в Закона за закрила на детето, има разписани механизми, но те не са достатъчни, за да определят конкретните действия, необходими в различните казуси и всеки случай задължително трябва да се разглежда в неговата конкретика, е мнението на адв. Юлия Раданова, консултант на Мрежата за правна помощ към НМД.
По думите й в момента са по-важни не изменения в настоящите закони, а да има ясно административно производство, в което да е разписана методологията за работа в процеса по подаване на сигнал от работещите в ясли, градини и училища, от лични лекари, от граждани.
“Две неща е важно да бъдат доведени до качествена промяна в момента. Едното е да се помисли за облекчен ред за сигнализиране и подобрен механизъм за подаване на сигналите – лесен, бърз и с ясен адресат към коя институция се насочва сигналът и това да доведе до незабавна проверка. И другата голяма промяна, която е много нужна, е да се променят обществените нагласи – да има яснота и широка информираност, че трябва да сигнализираме при съмнение за дете в риск или търпящо насилие и съответно – информираност как да го направим. Включително трябва да се засили осъзнаването за ангажираност на работещите с деца и тяхната чувствителност, когато се усъмнят за нередност.” , коментира адв. Юлия Раданова случаите от последните седмици.
Темата за насилие над малко дете неминуемо буди много емоции – от шок и гняв, към търсене на виновник и желание за незабавно възмездие. Именно наличието на тези емоции е знак, че в обществото все пак има нетърпимост към насилието на деца. Тази нетърпимост обаче следва да бъде материализирана и в конкретни действия – вкл. в изпълнението на задължението на всеки гражданин да сигнализира съответните служебни лица за дете, което се намира в опасност.
Мeдийно отразяване на случаи на деца, въвлечени в конфликти
От Национална мрежа за децата напомнят за още един закон и задължението на медиите да проявяват отговорност, когато отразяват случаи на деца, въвлечени в конфликти между роднини. Ал. 2 на чл. 11а от Закона за закрила на детето гласи: В случаите, когато спрямо дете е предприета мярка за закрила, не могат да бъдат разгласявани сведения и данни за детето без писмено становище на органа за закрила, предприел мярката.
Водещ трябва да бъде най-добрият интерес на детето. Случаи на конфликти и насилие, рефлектиращо върху деца, трябва да се отразяват единствено, за да се защитят интересите на децата и да се гарантира, че държавните органи използват правомощията, които имат, за да осигурят необходимата закрила и да подпомогнат децата и семействата в риск. Журналистите следва да избягват да интервюират деца, за чието попечителство се водят спорове, освен с изричното съгласие на органите по закрила и след консултация със специалисти психолози.
При отразяването на случаи на деца в ситуации на семейни конфликти, препоръчваме консултация с Пътеводителя за етично отразяване на деца на УНИЦЕФ и АЕЖ – България.
