Елка Велкова е директор на столичното 26-о СОУ “Йордан Йовков”. Повод за нашия разговор станаха обсъжданите напоследък санкции срещу учениците и родителите. Използвахме възможността и да чуем мнението й по други важни теми, свързани с училището, децата, родителите. Работят ли санкциите? Какви са добрите практики за работа с родители? Защо все по-често се наблюдават прояви на агресия, и то от малки деца? Това са само част от въпросите, чиито отговори търсим в това интервю:
Какво е мнението ви за така обсъжданите в последно време санкции? Трябва ли да бъдат глобявани родителите? Одобрявате ли като цяло подобни мерки?
Очевидно е, че във възпитанието на децата и изграждането им като личности участват две страни. Едната е семейството, другата – училището. И двете страни имат задължения, и е логично да имат и права.
Аз не обичам въпроса за вината и за санкциите. Когато се стигне до трудности с изграждането на личността на някое дете, първо се опитваме да търсим вина, а на следващ етап – и санкция. Аз не се откроявам от системата, аз съм част от нея, но за мен това е грешна парадигма. Трябва да мислим първо защо се е стигнало до проблема, да търсим решение и да видим какво може да се предприеме, за да бъдат децата подпомогнати в нормалното си израстване.
Вместо това ние си прехвърляме темата като горещ картоф – едните казват „На това ли ви учат в училище?“, другите – „Липсват му първите седем години“. Този подход е нерационален. Трябва да има равнопоставеност между права и отговорности и за двете страни. За съжаление в момента системата функционира диспропорционално и има причини за това. Училището е натоварено с повече отговорности и по-малко права. Нормативно родителите пък имат много права, както би следвало да бъде, но за съжаление няма и система, която да контролира спазването на отговорностите им.
Какво се включва в правата на учителите и къде се появява тази диспропорция, за която говорите?
Имаме право на методи, форми на работа, похвати, имаме право да прилагаме онези педагогически подходи, които смятаме за ефективни. Имаме право да изискваме, например, детето да посещава психолог, но при определени процедури и с разрешение на родител.
Ето тук е диспропорцията, защото много често родителите отказват с децата им да се работи. Защо тогава ние назначаваме училищни психолози? Психологът как да работи и какво да работи, ако родителят казва „Не искам“. От тази гледна точка всичко на територията на училището в рамките на неговите компетентности трябва да е разрешено, без да се изисква разрешение на родител.
Смятам, че трябва да бъде така, защото родителят много често отрича, не иска да признае даден проблем, а понякога и отказва помощ, за да не излезе наяве проблем в семейството. Конкретен пример мога да дам – в семейството на едно дете в първи клас явно е имало напрежение, защото то идва на училище и няма обяд, като обяснява, че родителите му предната вечер са се скарали и майката е „избягала“. Ние сме се погрижили за него. Майката обаче отсъства три дни, след което се появява в училището, нахвърля се пред очите на всички деца на учителката с обидни и вулгарни думи и пита защо се месим в семейните й дела. В този случай ние преценяваме, че това дете е в стрес, тъй като очевидно ситуацията в семейството не е спокойна и ние искаме да го подпомогнем да вентилира тези проблеми с психолог. Майката обаче отказва. Редно ли е? Не би трябвало в такива ситуации родителят да има право да отказва психологическа помощ.
Като цяло родителят има много повече права, докато училището е притиснато институционално от всякакъв вид отговорности от всички страни и на практика не му се оставя пространство да работи. Например училището има право да препоръча детето да бъде обследвано за евентуални обучителни трудности, но родителят казва „не“. Формално има процедура през социалните служби, която е много утежнена.
Системата в момента функционира така, че целият натиск е върху училището. В същото време няма реални и ефективни механизми за контрол на семейството. Реално няма родител, който да е понесъл отговорност за това, че не упражнява реални родителски права. Ако има, е много рядко.
Има ли страх у учителите да налагат санкции?
Разбира се, че има страх у учителите и особено напоследък, тъй като стана много популярно да се пишат жалби срещу тях. Те се чувстват и незащитени, имам колежка, която се страхува да си тръгне, защото не знае къде ще я причакат. От друга страна има колеги, които се чувстват омерзени и обидени от отношението на някои родители. Има и по-упорити педагози, които вярват, че има път за търсене на решения и в най-трудната ситуация.
В момента имаме жалба от баща, който откакто е записал дъщеря си в училище, в продължение на близо две години не е влязъл в контакт с класния ръководител и не е дошъл на нито една родителска среща, не е потърсил връзка с училището по никакъв начин. И понеже ученичката не върви добре в училище, пуска директно жалба до МОН за нередности в 26-о училище. Подобни жалби много често са форма на тормоз и заплаха към директора. Оттук нататък се задейства една тежка процедура, с предоставяне на документи, писане на доклади и т.н.
Въпреки че наблюдаваме ръст при некооперативните родители, все пак ние се гордеем с това, че като цяло имаме много добър диалог с родителите. За да завърша, ще кажа, че когато от страна на родителя има отказ за общуване, обсъждане, разговор, намиране на решение, тогава никакви санкции не могат да дадат резултат.
Разкажете повече за добрите практики, които имате за работа с родителите.
Нашата политика е не само да работим с тях, но и да ги подпомагаме. Част от дейностите за подкрепа в трудната мисия да си родител са например инициативата Ателие за родители, както и закупуването на книги за родителството. Преди малко показвах на проверяващата училището нашата библиотека, в която има рафт, специално предназначен за родители. Той съдържа литература, която е прегледана и прочетена от нас, за да сме сигурни, че предоставяме качествена психологическа и педагогическа литература, за да подкрепим родителите. Тук се включва литература за бащинството, за децата със специални образователни потребности, за аутизма, за специфичните проблеми на осиновените деца.
А иначе имаме много други практики, които са се утвърдили през годините – Семеен празник в училищния двор, работата на Училищното настоятелство и др.
Как са децата в момента, има ли засилване на агресията и тревожността при тях?
В нашето училище винаги сме се стараели средата да е близка до семейната и сме създали семеен климат. Имаме целенасочена политика, заложена в стратегията за развитие на училището за изграждане на училище от семейно-общностен тип. Ние сме възприели това като философия и тя до момента дава много добри резултати – при нас има значително по-ниски нива на агресия и тормоз. Прави ми впечатление обаче, че през последната година-две по-често имаме прояви на агресия, и то от малки деца. Това почти винаги е отражение на повишената тревожност в семействата. Това невинаги означава, че има проблем в междуличностните отношения между майката и бащата, може да се отнася и до кризите в последно време – икономическа, политическа, Ковид, война, които рефлектират в атмосферата вкъщи. Всичко това създава повишена тревожност като цяло в обществото на всички нива. Агресия вече се проявява навсякъде – в парламента, в училището, на улицата, в асансьора, на опашката в магазина. Това неизбежно се отразява върху децата – по-малките попиват емоционалната атмосфера, след което и възпроизвеждат този модел. Все по-малки деца се опитват да се налагат с викове и крясъци, засилва се вербалната и физическата агресия, децата са все по-невротични и неспокойни. Не може да си представите какъв език чух наскоро от едно момиче, красиво като сълза – псувни и грозни думи. Децата са прекрасни същества, но ние възрастните невинаги сме адекватни в своите отговорности към тях и всички проблеми с деца всъщност са проблеми с възрастните.
Друг проблем, на който искам да наблегна, е ранната сексуализация. Тя често е свързана със сексуални посегателства, които трудно се доказват.
Имате поглед върху децата и училището, според вас нашето общество как ще изглежда след около 20 години?
Притеснена съм от тенденциите, които наблюдавам. Аз съм в края на своя професионален път, но се безпокоя на кого оставяме системата. Иска ми се да се върне човечността в нашето общество. В нашата стратегия сме извели човечността като върховна ценност. Смятам, че в обществото, в което живеем, липсва човечност на всички нива. В нашето училище се стремим да сме човечни с нашите деца, да ги познаваме поименно, да познаваме техните родителите. Трябва да се вземе предвид и, че глобализацията настъпва и при нас и идва ново поколение, което не е толкова отворено към живото общуване. Мисля, че човечеството е стигнало до една точка на абсурда и рано или късно махалото ще се обърне. Надявам се, че стигнали до дъното на своето обезчовечаване, няма да имаме друг изход, освен да се очовечим отново.
