Най-уморителното, най-фрустриращото и най-възнаграждаващото нещо едновременно. Абсурд, но верен.
Да не реагирам емоционално, когато съм ядосана от поведението на детето, да не намесвам своите чувства, както и да синтезирам най-важното в един спор, за да звучи конструктивно, а не излишно многословно.
Когато се смеем. Когато правим нещо за първи път (отиваме на място, на което не сме били, на концерт на група, на която не сме ходили). Когато ходим като публика на техни училищни продукции и виждаме как те се вълнуват.
От срещата им с недобросъвестни хора, от учители, които могат да потиснат стремежите им, от това да не попаднат в опасни ситуации и липсата им на опит да ги въвлече в опасност.
Танцувам с дъщеря си, непрекъснато си измисляме истории по повод въшките в главата й например или пък за врабчетата, които също ходят на училище сутрин с нас. Със сина ми, който е на 14 години вече, се радвам, когато ми споделя нещо, което го вълнува – филм, факт, случка…
Че правя грешки, които те виждат, а аз не съм им благодарна, когато ме коригират. Случи се например наскоро да говоря пред приятел на сина ми по тема, която бях забравила, че е болезнена за детето и синът ми много тактично насаме ми каза да избягвам това.
Да имат достойнство и да бъдат отговорни към себе си и към другите.