Какво е да бъдеш абитуриент през 2021

February 16, 2021
  • Родителски Хъб

В един град, в един дом, в една нормална сутрин, вътрешните размисли понякога звучат така:
Родител:
Радост: Детето ми ще бъде абитуриент! Ура!
Объркване: Ъъъъ, детето ми тази година завършва... Ура-а!?
Страх: Леле! Как ще завърши това дете и къде ще учи след това в този объркан свят???
Юноша:
Радост: Край на училището! Ура!
Объркване: Ами сега накъде?
Страх: Какво, всъщност, ще правя, какво искам да правя, какво искат нашите, какво искам аз, а какво изобщо правя...

Това са само примери, които могат да имат различни вариации, съотнасящи се към всяка автономна личност. Важното е, че радостта, страхът и объркването се смесват – както при завършващите ни пораснали „деца”, така и в главите на нас, родителите. Особено силно наблюдаваме това смесване в последните няколко години, и специално в този период, белязан от пандемията и разместването на международните пластове. Винаги тийнейджърите преживяват кръстопът, лутат се между съмнения, желания и надежди, вслушват се или не в родители, приятели, консултанти и накрая взимат решение. Сега, обаче, в пандемични условия, да бъдеш абитуриент през 2021 година, е неочаквано и доста сериозно предизвикателство.

Поколението расте динамично, информиращо се, но и с необходимост от подкрепа, за да се ориентира в изключително променящата се среда. Ясни са само няколко момента – кога завършват, периодът на матурите и дискусиите на тема бал. Повечето завършващи следят информацията на университетите, проучват, а други просто чакат да видят какво ще се случи. Има голям брой млади хора, които все повече и все по-често обмислят пропускане на година за кандидатстване в университет, както и други, отхвърлящи смисъла на продължаване на образованието и предпочитащи да започнат работа.

Изследователите наричат това поколение „Поколението Z” и коментират в редица изследвания характеристиките и спецификите на младите хора. Промяната в нагласите, желанието им да търсят и намират баланс между работа-учене и свободно време, удължаването на юношеството, уклонът към инфантилизация или яростният стремеж към свобода се противопоставят на амбициите, страховете и объркването на родителите.

В свое изследване Харалан Александров и екип обсъждат следните по-важни и настоящи проблеми пред младите хора:

• Яростна защита на личното пространство;

• Отлагане на лични избори за бъдещето или силно подчертани страх и объркване;

• Недоверие в образователната система и в смисъла на дълговременното обучение;

• Склонност да вярват, че „ученето през различни канали” е по-ценно и смислено, отколкото класическите образователни системи;

• Разглеждане на ученето като нещо съвсем нормално да се случва през целия живот, а не само през „стандартните” периоди;

• Силна толерантност към себе си и другите.

Младите хора наблюдават, преценяват, изчакват или са амбицирани да подредят живота си по начин, който смятат, че е добър за тях или е повлиян от кръга на близки приятели. Част от тях приемат напътствия от родители, подчиняват се на избори и препоръки, въведени от семейството, но споделят с горчивина, че не са сигурни, че искат точно този университет или тази специалност. Докато завършват 12. клас, те се разкъсват от съмнения, адаптират се или не към ученето в условия на пандемия, ходят на курсове, подготвят матури, опитват се да не се откъсват от приятелите си, четат в социалните мрежи различни постове за смисъла на живота, за професионално развитие и кариерни избори, или просто отпускат рамене и казват: “Ще видя какво ще стане... Ще го мисля след май... То има ли смисъл нещо в тоя объркан свят...”. Последните преживяват силна тревожност, чувстват се откъснати от другите, изгубени в своите очаквания и тези на родителите си. Много от тийнейджърите, с които работя, и голяма част от тези, които наблюдавам, излъчват лека тъга, напрежение, следят новините и избутват темата за подготовката на балове и партита извън полето на коментари и разговори. Ако дистреса от Ковид-19 през март – април 2020 беше очакван и при много хора предизвика от силна тревожност до силна мобилизация, тъй като всички преживявахме нещо толкова мащабно за първи път, то сега, почти година по-късно, настоящите зрелостници са сякаш по-спокойни, но и леко апатични, изчакващи, но не и по-малко объркани. Те вече са провели своите наблюдения и разговори с по-големите си приятели, знаят, че много университети също са онлайн и по своя начин са определили пространството си, имат варианти и алтернативи, поддържат адаптацията и казват: “каквото – такова”. Изчаквателната позиция при част от тях, всъщност, показва голям процент несигурност, липса на избори или страх от погрешен избор, както и наличие на екзистенциални търсения за смисъла. Юношите се страхуват от изолацията, от изгубването на приятелите си, които биха заминали в друг град или държава, защото знаят, че интернет общуването е валиден канал, но вече ценят и живата комуникация много повече. Социалният дискурс се променя, пандемията налага правила в близостта между хората, изходите са динамични и няма как това да не се отрази на поколенията, които израстват в момента, и особено на тези, застанали на прага на зрелостта и самостоятелния живот. Страхуват се от самотата в порастването и все още нямат механизми да я възприемат като свобода. Притеснени са, особено онези, които избират западни университети, за адаптацията си там и вероятността да учат изолирано онлайн. Напрегнати са за изборите и правилността им за това какво ще работят или как родителите ще приемат решенията им. Част от тях променят своите желания за учене или не в периода на 12. клас, което води до конфликти в семейството, родители с наранени очаквания и тъжни юноши, разкъсани между себе и обичта към семейството. Някои правят избори на база решения на близките си приятели, за да останат заедно и в индивидуални разговори споделят, че не са сигурни дали това е правилно, но страхът от самотата е определящ. За голяма част от младите хора е трудно да направят разлика между желания, избори и решения какво да правят след завършването на 12. клас. Това е сериозен акцент, защото ние сме длъжници на тях. Темите какво ще уча, какво искам, какво избирам, какво решавам, какво ще работя са зони, които се поставят по-рано в процеса на социализация, а не в 12. клас. Там, където това е направено, било то искано от тийнейджъра, или подтиквано от родители и училище, има яснота и малко повече спокойствие. Като родители и възрастни, ангажирани със зрелостниците и изобщо с гимназиалния етап, ние не сме безучастни наблюдатели. Вълнението на младите хора се предава и на родителите, които от своя страна също имат своите страхове и съмнения, необходимост от споделяне и подкрепа. Винаги съм вярвала, че да поощряваме децата си да следват мечтите си е наша основна задача като родители. Убедена съм, че да ги научим да полагат усилия е по-ценно, отколкото да търсим само резултати. Зрелостниците, които са се консултирали с кариерни консултанти, специализирани институции за професионална ориентация или други, занимаващи се с кандидатстване в чужбина, с посещения на виртуални отворени врати на висши училища или работодатели, са много по-ориентирани в планове и избори, отколкото други, които към средата на 12. клас все още не знаят какво да предприемат. За родителите също е важно да насърчават подобна проактивност, да предлагат възможности, да подкрепят срещи с близки хора от различни професионални области, както и желанието на младите хора за лятна работа и управление на лични финанси. Хаотичните и „паническите” упреци от страна на родители и близки не подобряват положението, както и не подкрепят младежите да се чувстват уверени и сигурни.

За да бъдат успешни децата ни, да дадем нов тласък на удовлетвореност на потребностите от сигурност, любов и самоактулизация, да поощряваме вярата им в тях самите, препоръчително е:

• Да подпомогнем да открият страстта си към нови полета на изследване, учене, изява, самостоятелност;

• Да открият предпочитанията си – как си представят и разбират четирите ключови полета на учебната или работната среда: съдържание-възнаграждение-връзка-общуване;

• Да набележат и проучат място/места, на които биха се почувствали комфортно;

• Да отчетат реалността, но без да бъдат плашени колко несигурен и опасен е светът;

• Да създадем поле на споделяне и коментираме, но без налагане и упреци, на идеите за бъдещето – учене, социална реализация, кариерна ориентация;

• Да подчертаваме силните им страни, за да могат да повярват в собствените си предимства и ресурси.

В един от своите трудове, Дейвид Брукс пише, че „Едно време имаше четири фази на живота: детство, юношество, зрялост и старост. Днес са поне шест: детство, юношество, одисея, зрялост, активна пенсия и старост. От двете нови, най-неразбрана си остава одисеята – онези десет години на скиталчество, които обикновено изминават между юношеството и зрелостта”. Много от родителите не разбират или не приемат „одисеята”, други смятат, че е съвсем нормално младите хора да са динамични и свободни в изборите си и подкрепят тази теза. Зрелостниците споделят, че биха искали да усещат подкрепата и разбиране от страна на родителите си, когато вземат решение да направят година на „не-учене”, да си освободят време за пътуване и работа, да имат свободата да пробват и тогава да решат. Има млади хора, които говорят за почивка и време за себе си, което често среща остра съпротива от родителите. Балансът тук е много крехък и „тънката червена линия” е почти невидима, но важна. Родителите искат да подкрепят децата си, но не искат те да мързелуват, да не носят отговорност, страхуват се дали ще се върнат към образованието си или просто ще потънат в лентяйство, лоша среда или работа, която не е особено доходоносна и престижна. Важно е да подчертаем, че в процеса на отглеждане, възпитание и поддържане на динамичното доверие между родители и деца, понятията „престижен”, „успешен”, „доходоносен” и прочие е препоръчително да са изяснени в рамките на семейното общуване. В противен случай, всеки ще мисли едно, ще казва друго, а младите хора обикновено разбират трето и обикновено разочарованието, напрегнатите взаимоотношения и усещането за не-разбраност започват да доминират в семейството. \

Родителите искат най-доброто за своите деца. Това е разбираемо и правилно. Кое, обаче, е определението на „най-доброто” за различни роли, позиции, поколения? Труден въпрос, който изисква усилие и слушане от двете страни. Изисква от възрастните да разберат, че гени, наследственост, семейни насочености и идеализирани представи за живота на моето дете се преплитат с въздействието на средата, с динамиката на света, с влиянието на социалните мрежи и със спецификата на една съвсем различна, млада личност. Правото на грешки е право на всеки човек – и на моето дете, включително. Затова, докато се опитваме да обезопасим средата около юношите, докато с едната ръка „пляскаме” и повтаряме как ще се провалят, а с другата – галим и позволяваме твърде много неща, не сме в правилната позиция само да изискваме и определяме кое е правилно и престижно. Важни са границите, общуването, анализирането на достоверната информация и коментирането на изборите. Сет Годин в книгата си „Линчпин” казва: „Ако умишлено се опитвате да създадете бъдеще, в което се чувствате в безопасност, вие умишлено игнорирате вероятното бъдеще”. Част от родителите се страхуват – особено в последната година. Опитват се яростно да направят евентуалното бъдеще безопасно. А по-скоро е добре насърчат уменията на зрелостниците за справяне, оценяване на риска, създаване на алтернативи и търсене на възможности. Когато помолих група родители да си затворят очите и да ми кажат след пет минути как си представят близкото бъдеще на своите синове и дъщери на прага на зрелостта, 80% от тях изглеждаха ужасени и споделиха: „Нищо не виждам!... Далече от нас!... Седящи на дивана или в детската стая и играещи игри или ровещи в интернет... Живее с приятеля си, работи нещо неквалифицирано и се опасявам, че ще роди дете до година... В изолация, заради пандемията, в странен свят, учещ онлайн и без перспективи...”. Катастрофичното мислене е заразително, но не е полезно. Попитах същите родители дали вербализират тези свои мисли на децата си и когато те прозряха какво мислене подкрепят в тях, сами изведоха стъпките за насърчаване. Родителите на зрелостниците, които искат да подкрепят вярата на децата си, е необходимо да четат и да се информират за нови специалности, нови професии, нови възможности за съчетаване на работно, учебно и лично време, за различните форми на обучение в сферата на висше образование или избор на пакети от специализирани курсове в различни професионални направления. Фокусът на семейните разговори нека бъде върху силните страни на зрелостника, върху уменията за гъвкавост и адаптивност, а не върху стотиците възможности за провал. Самооценката на младия човек изисква вниманието на възрастните, разбирането и даването на сила, от която има нужда в точния момент, а не „по принцип”.

Проучване на Future Workplace от 2020 г. подчертава, че 91% от младите хора очакват да останат на едно и също работно място по-малко от 3 години. Те предпочитат гъвкаво работно време и гъвкаво пространство. Искат да имат възможност да пътуват, да сменят работата си, да учат, след като поработят малко и категорично – да имат време за себе си. Не всички знаят за какво ще го използват, но повечето имат желание да опитват различни неща, да се забавляват или да развиват себе си като личности. Има зрелостници, които са наясно с най-важни умения за професиите на бъдещето:

• Креативност;

• Способност за убеждаване;

• Взаимодействие и сътрудничество;

• Гъвкавост;

• Способност за адаптиране.

От тази гледна точка, те признават, че ученето през целия живот е нещо нормално и е шанс да подобрят кариерата и живота си. Нямат ясни планове как ще се осъществи това, но сякаш и не искат да имат такива. Тази разлика в мисленето на поколенията често не е разбирана от много от родителите и това ги прави неспокойни и несигурни дали са дали най-добрия старт на децата си. Докато юношите живеят в своя дигитален свят и могат да открият всичко с един клик, вълнуват се от екология и свобода, възрастните се опитват да разберат как функционира тази своеобразна вселена, как да помогнат, как да бъдат сигурни в действията на децата си и как да продължат да общуват с тях. Често родителите ме питат “Какво да правим?” и аз все повтарям: „Подкрепете ги!“:

• да повярват в себе си, като им изброите всички силни страни и достижения досега;

• да заложат на себе си, а не на чужди избори и очаквания, но без да ги сравнявате с други хора или да злепоставяте изборите им на приятелства;

• да инвестират в себе си – предложете им различни форми на обучение и развитие, спорт и активна почивка;

• да се откажат от остарели идеи, които предизвикват повече тревожност, отколкото проактивност – използвайте всяка възможност, дори и виртуална, да проучват и коментират новости;

• да развиват мисловна и личностна, комуникативна и социална гъвкавост – срещайте ги или насърчавайте срещите им с успешни хора, отворени врати, кариерни консултации или други социални изяви;

• да правят постоянна и разумна преоценка на ситуациите, в които попадат и умения да виждат изходи и алтернативи;

• да се грижат за себе си самостоятелно и да разбират адаптацията си към идващия различен период от живота им.

Когато родителите се фокусират върху възможностите, а не върху страховете и очакванията си към завършващите училище, тогава самите те, с времето, успокояват своите лични страхове и наистина могат да окажат смислена, разумна, емоционално топла подкрепа. Това не означава, че трябва да се съгласяват с всичко, което децата им искат или казват, а е основа, на която да разгърнат ясно общуване, дискутиране по различията, предоставяне на примери и вслушване в дълбокия психологически смисъл зад думите.


Да бъдеш абитуриент през 2021 година е толкова вълнуващо, колкото и през 1989, вероятно. Винаги преминаването от един жизнен период към друг е емоционално, бурно, наситено с преживявания. Да си абитуриент, обаче, когато светът не е същият за повечето хора, може би е и стресиращо, объркано и изисква да впрегнеш всичките си сили, за да намериш своя път, който на този етап, в този отрязък от времето и пространството, е най-доброто за теб самия. Необходима е разумна подкрепа, изработена нагласа да разглеждаш професионалните избори като нов и вълнуващ проект, да отделяш време и усилие за планиране и проучване на кариерни възможности. Разумно е младите хора да се насърчават да гледат в различни посоки, не само в една и да не изпускат от поглед новите тенденции в развитието на професиите. Стремежът към активност, развитие, общуване и определяне на първоначални зони за успешна реализация са спътниците на прага на зрелостта. А ние, родителите, сме спокойната и тиха ръка, готова да даде опора или леко да тласне в миг на объркване. Защото в края на 12. клас вече сме дали повечето от силата, която сме искали да дадем на своите пораснали момичета и момчета. И сега – светът е техен!

Библиография

  1. Александров, Х. И екип. Поколението Z – поколение с мнение. file:///Users/heni/Downloads/Поколението-2.2021.
  2. Годин, С. (2012). Линчпин. Изд. Сиела.С.
  3. Ериксън, Т. (2012). В мрежата: ръководство за блестяща кариера., изд. Изток/Запад, С.



Автор: Д-р Хенриета Илиева Педагог, Психолог

Създадено отAmmuse logo