Децата, родителите и изолацията

February 16, 2021
  • Родителски Хъб

Интервю с психолога Александра Петрова

Александра Петрова е магистър по клинична психология с над седемнадесет години практика в детската игрова терапия и диагностика с проективни методики на деца от 3 до 11-годишна възраст, работа с тийнейджъри и родителите им, индивидуална и семейна терапия. Има множество телевизионни участия на разнообразни актуални теми. Повече от 12 год. води рубриката „Анализирай това” в Дарик радио. Мениджър и оперативен психолог е в сайта за онлайн терапия www.e-therapy.bg.

Какви са вашите наблюдения като психолог – къде родителите намериха устойчивост, за да се справят с трудностите на изолацията и затварянето на децата вкъщи?

От началото на пандемията и до момента родителските затруднения са в няколко различни посоки. Родителите срещат трудност, а понякога и са безсилни да разпределят времето си за всички дейности, които са важни за тях, често физическият и емоционалният им ресурс да помагат на децата по всяко време е изчерпан. Те се чувстват неспособни да балансират между собствените си страхове и тревоги и страховете и тревогите на децата. Тревожат се за бъдещето на децата си и се чувстват провалени в опитите си да ги мотивират. Все повече сред родителите настъпва обща пандемична умора и намален толеранс към всякакъв вид трудности, в резултат на което конфликтите избухват бързо по най-дребен повод. Не на последно място идват и емоционалното изтощение и кризите на децата.

Успешните модели в този момент вървят в посока на запазването на балансиран общ емоционален фон. Там, където се набляга само на учене, задачи, постижения и т.н., отношенията забуксуваха и прераснаха в криза. Много родителски двойки стигнаха до тежки конфликти поради несъответствие в нагласите и мерките, които искат да приложат във възпитанието и образованието на децата си. При други се появи тежък двоен стандарт. Децата се дезориентираха и станаха още по-невъзприемчиви и демотивирани.
В контекста на всичко изброено дотук, устойчивостта е там, където:\

• Родителите успяват да разпределят задачите помежду си. \

• Имат ясно изградени правила, които подпомагат бита и са валидни за всеки член на семейството (според уменията и възрастта му).\

• Родителите имат възможност за собствени занимания, физическа активност и предоставят на децата си лично пространство според възрастта им. Същевременно, запазването на контактите с близки и приятели е основният вентилационен път за емоциите, които тежат на възрастните в семейството.\

Ще опиша накратко функционирането в едно семейство с деца на 11 год. и 5 год. И двамата родители работят от дома си. Всеки има обособено кътче за дейността си и родителите не се месят в дейностите на децата, освен при технически проблеми. През деня се държат сякаш всеки е в обичаен режим както, когато са били в реални условия на работа, училище и градина, а малкото дете е подпомагано на смени от родителите, без да се намесва голямото в този процес. Тези деца знаят, че следобед имат забавна програма. Ден за игра на настолни игри, ден за разходка, ден за спорт, ден за домакинстване. Всеки има своя роля... Естествено, това е оптималната версия! Преди да я постигнат, тези родители бяха договорили, описали и предложили всичко на децата си по забавен, но и авторитетен начин.
В момента не е нужно да се гонят ултимативно успехи, а да се поддържа баланс между усилия и емоции, защото всички сме маратонци на дълго бягане.

Как се отразява на децата невъзможността да контактуват с учителите и съучениците си в реална среда? Различно ли е това в различните възрасти?\

В условията на дистанционно обучение за най-малките се губят основните механизми на ученето. Те се базират на имитацията, в която участват, на действието на т.нар. огледални неврони. Когато малкото дете наблюдава дейностите на учителите и на другите деца и като извършва сходно действие, то вижда реакцията, чува всички реплики около себе си и така учи активно и формира навици за учебна дейност. Тези навици са базата за успешно справяне с учебните процеси в по-горните класове. Те са и превенция срещу отказа от обучение впоследствие.
Взаимодействията в по-широката социална среда, от своя страна, водят до умение за сътрудничество, създаване на себевъзприятие и коректив на поведението, не на последно място развиват и емпатията. Това е социалното учене, което дава различна ролева компетентност на малките деца. Този вид компетентност е от огромно значение за житейското справяне, отвъд академичните успехи.
Получаването на информация предимно от монитора не създава адекватно отношение към авторитетите. Самите деца споделят, че са станали много изобретателни, за да надхитряват учителите. Енергията им отива там, а не във възприемането на необходими правила. Любопитството угасва.

При учениците от среден образователен курс лесно настъпват апатия и летаргия, защото за тях контактите с връстници са мотивиращи. Много от децата в тази възрастова група вече виртуозно хитруват и бягат от отговорности. Липсата на разнообразни активности доведе до апатия или тревожност у учениците. Както споделят самите деца в 5-и, 6-и и 7-и клас: „Не мога да уча! Не мога да се съсредоточа! Затова оставям домашните, а след това много ме е страх какво ще стане!” Все по-често в кабинета ми момичета и момчета плачат, защото споделят, че не могат да издържат в това еднообразие и без контакти. А други казват, че се страхуват да тръгнат отново на училище или на курсове.

При най-големите ученици, за които ние си мислим, че могат да се самоорганизират, настъпи точно обратното. Това е напълно логично.Юношите между 8-и и 12-и клас все още нямат напълно изградена система на ниво мозъчни процеси да са логични, рационални и планиращи. Плановете лесно се разпадат, а навици трудно се формират, именно поради липса на неврофизиологична зрялост. Редките контакти с връстници и липсата на схема в заетостта, произведоха тежка скука, безсмислие и невротизъм, компенсирани със зараждащи се хранителни разстройства. Ролята на учителите за мотивиране на децата, за вдъхване на живот в целия процес на общуване и учене е много голяма – дори и неприятните учители са потребни, за да създадат енергия в децата, защото задействат естествената нужда за себеотстояване, справедливост и бунт.



Някои родители отбелязват, че по време на дистанционното обучение децата им са напреднали повече, отколкото при присъственото, а други се оплакват, че децата пред екрана много бързо губят концентрация. Как да си обясним това и какво могат да направят родителите?\

Разбира се, че има голяма разлика в справянето и резултатите на децата. Първо, зависи от възрастта на детето, след това – от неговата неврофизиология ,и не на последно място – от взаимоотношенията у дома.
При малките деца, които все още възприемат авторитети по-добре, процесът на обучение може да бъде ясно подчинен и управляван от родители и учители и в домашни условия, макар и да има затруднения, свързани с навиците за учене.
При деца, които са със стабилна, уравновесена и бавно подвижна неврофизиология, които не могат да бързат и се напрягат от многото стимули, произведени в класните стаи, концентрацията у дома може да се подобри, а с нея и паметта. Оттук и цялостно по-успешно справяне.
При деца и тийнейджъри, които изпитват срам, имат проблемни отношения с връстниците (подигравки, кавги, усещане за отхвърляне, насилие), ученето у дома е спасителен остров, който дава и по-добри резултати. При тези ученици има и нежелание да се върнат в разсейващата ги или враждебна среда. В този смисъл, изолацията им помага в резултатите, но не премахва проблемите, свързани с комуникацията и социалното справяне.
Другата група деца и тийнейджъри, които губят концентрация и желание за учене у дома, стават тревожни и напрегнати, за съжаление е много по-голяма, както споделят родителите. Липсата на плановост и рутина, с която децата са свикнали, невъзможността да са в контакт с връстниците, неспособността да превключват от учене към забавни контакти, еднообразието и стоенето пред мониторите водят до т.нар. невронна умора. Тя е основна причини за влошаването на резултатите.
Много често се чуват реплики от типа: „Та нали децата и без това стоят по цял ден на дигиталните си устройства! Те са свикнали!” Неприемливо е, когато и ученето, и забавлението са в дигиталното устройство. Така се активират силно 2 основни сетива – зрението и слухът. Затова децата изгубват представа къде са и колко време е минало. Спират да са включени в реалността. Не усещат дори телесните си потребности. По този път невронната умора се натрупва. Децата стават инертни и губят мотивацията си, а с това и справянето с учебния материал става трудно.
Ако при първата група деца е добре да се работи системно и планово в посока подобряване на уменията за комуникация и самооценка, то при втората група деца е необходима бърза постоянна намеса. За да няма умора, са нужни спорт и пребиваване на открито. Това гарантирано подобрява когнитивните процеси.
Много е важно родителите да говорят за емоциите и себеусещането с децата си. Да ги подкрепят в разбирането на това как се чувстват, а не да се фокусират върху оценката, колко време учат, оправили ли са си стаята... Потиснатият емоционален фон не дава възможност на децата и тийнейджърите да постигат добри резултати. Играйте настолни игри с децата си! Разказвайте им за интересни събития. Водете ги на нови места, макар и близо до дома. Не ги оставяйте на инертното им функциониране, защото то прераства в апатия и желание за изолация, от които трудно се излиза.




Във връзка с пандемията от коронавирус на родителите беше дадена възможност, ако имат желание, да изберат за децата си дистанционната форма на обучение. Какво трябва да има предвид всеки родител, преди да вземе това решение?\

Изключително трудно е да се вземе такова решение! За много родители това е избор, свързан с най-силният инстинкт – този за оцеляване. От един момент насетне обаче за много деца този избор е свързан с дилема между психическо и физическо здраве. \

Има няколко важни фактора, които трябва да се вземат предвид при такъв избор.\

• Невронната умора, за която стана въпрос по-горе\

Пред мониторите невронната умора настъпва по-бързо. С това когнитивните процеси се затрудняват. Концентрацията, обемът и превключването на вниманието са нарушени като качество. След това материалът трудно достига до процес на запаметяване.\

• Неврофизиологична готовност\

При децата и тийнейджърите дяловете от мозъка, които отговарят за планиране, самодисциплина и себевъзприятие, не са развити напълно. Затова самообучението и дисциплинирането в него са сложна работа. Неслучайно в периодите на дистанционно обучение много деца развиха хранителни разстройства или свръхфокус върху себе си, който ги кара да имат странни ритуали. Социалното учене и взаимодействието с връстниците имат пряка връзка с мотивацията за учене. Децата имат нужда от приемане в група от връстници, за да изграждат идентичност.

• Навиците за учене и справяне в различна среда\

Те се изграждат в училище и се поддържат там поради активното действие на огледалните неврони. Ние учим много по-лесно, когато имаме около нас сходни примери и взаимодействие. Поради тази причина твърде много деца споделяха, че нямат нито желание, нито любопитство, нито мотивация да учат. Остана им само тревожността за изпитите и оценките. Когато децата, оставайки у дома, нямат радост от постижения и контакти, започва да им липсва допамин. Това е биохимичното вещество, свързано с удовлетворението от успеха, радостта от постиженията. Той ни кара да избираме и следваме поведение, което е възнаграждаващо ни. Ако липсват взаимодействия с околните, които да водят до прилив на допамин, не е чудно, че огромен брой деца избират компютърните игри, за да си го набавят.
И все пак, има семейства, които са в по-рискови групи. Хора, които предпочитат да имат по-съхранено функциониране. В тези случаи, ако детето остане у дома да учи, мислете за неговата физическа активност. Осигурете му много повече подкрепа в процеса на обучение, без тя да е като лупа над него по всяко време. Помислете как да се вижда с връстници и как да има промяна в пространството, което обитавате.
Детският мозък е гладен за стимули. Това е печелившата посока, независимо какво ще изберат родителите към сегашния момент в пандемичните условия на живот. Приканвайте децата заедно да готвите по забавен начин. Правете си кино вечери, а с малките – куклен театър. Говорете с големите за мечтите им, а с малките за фантазните им преживявания. Помогнете им с меко, грижовно и търпеливо присъствие да говорят за страховете си. Спортувайте заедно.


Има ли нещо позитивно, което родителите научиха от преживяното по време на пандемията?
Тук направо ще цитирам констатациите на родителите:
„Осъзнахме, че натоварването на детето ни е голямо, а с това станахме по-търпеливи и към него, и към нас самите!”
„Видяхме, че нуждата от споделяне е огромна и това промени функционирането на семейството ни!”
Много родители се обърнаха към емоционалните нужди на децата си, а не към постиженията им. Станаха по-креативни в ежедневието, а с това започнаха да се чувстват по-справящи се. Осъзнаха значимостта на семейното пространство и как да го разпределят, как да пазят личното си пространство и да създават почивка за всички.

Създадено отAmmuse logo