Идеалното училище е място, в което детето е видяно, чуто и подкрепено
Диана Банкова е директор на СУ „Отец Паисий“ – Враца. Професионалният й път преминава през правото, публичната администрация и началната училищна педагогика. От осем години работи активно като учител, директор и обучител на учители и училищни екипи. Днес е част от училище с профил в областта на изкуствата, в което се обучават 280 ученици от I до XII клас. За нея това е не просто работа, а завръщане към място, което е част от личната ѝ история.
Какво е да бъдеш учител през 2026 г. в България?
Да бъдеш учител през 2026 г. в България е едновременно трудно, отговорно и изключително смислено. Това означава не просто да преподаваш учебно съдържание, а всеки ден да създаваш сигурност, посока и вяра у децата – често в свят, който им предлага твърде малко и от трите.
Днешният учител трябва да бъде и професионалист, и опора, и човек, който обича децата. Както наскоро чух в един разговор – „човек с душа“. Защото системата понякога изпитва търпението по доста артистичен начин.
Защо станахте учител?
Не станах учител веднага след училище. Моят професионален път започна в държавната администрация и правото, но през 2017 г. преживях момент, който буквално промени посоката ми. Срещнах млад човек, който говореше за своя учител като за човек, дал му криле. Тогава си казах, че искам да участвам в създаването на такова бъдеще.
Същата година станах част от програмата „Нов път в преподаването“ на „Заедно в час“ и започнах работа като начален учител в Козлодуй. Пътувах ежедневно, за да бъда с учениците си, и въпреки разстоянието тези години ме научиха какво означава да работиш в екип, който се развива и е истински ангажиран с училището и децата.
Учителят трябва да е…
Учителят трябва да бъде взискателен, но човечен. Да вижда отвъд оценката, отвъд поведението, отвъд първата реакция. Да умее да вярва в децата дори когато самите те още не могат да повярват в себе си… Наскоро проведохме традиционния пролетен фестивал и арт ателиета под мотото „Магията на изкуството“. На сцената излезе момиче, което изпълни песен на Адел. То беше дошло при нас от друго училище само преди месец и беше на път да се откаже от образованието си заради усещането за отхвърляне от средата и съучениците си. Именно в такива моменти виждаш истинския смисъл на работата на добрия учител.
Как трябва да изглежда идеалното училище?
Идеалното училище е място, в което детето е видяно, чуто и подкрепено. Място, в което има високи очаквания, но и грижа; знание, но и смисъл; правила, но и отношение.
За мен доброто училище не се определя само от модерната материална база, а от културата, която изгражда – култура, в която децата се учат да мислят, да чувстват, да работят заедно и да вярват в собствените си възможности. А когато в тази среда присъства и изкуството, сцената става много по-голяма от класната стая.
А родителят има ли място в училище?
Не просто има място, има ключова роля! Истинската промяна настъпва тогава, когато училището и семейството не си прехвърлят вината, а си поделят отговорността. Родителят не е страничен наблюдател, а партньор, защото успехът на детето се случва най-добре, когато възрастните около него говорят в една посока. Когато родителят откликва, чува и участва в живота на детето си, резултатите идват. Детето усеща грижата и онази „предпазна мрежа“, която ще го улови при необходимост.
За съжаление, твърде често родители и учители стоят от двете страни на една стена. Опитът ми показва, че когато успеем да ги срещнем, да се чуят и да се видят, това променя отношенията помежду им и създава по-добри условия за подкрепа и развитие на учениците.
Кои са най-големите трудности и радости в работата ви?
Най-големите трудности са свързани с неравния старт, с който идват много деца, с липсата на достатъчна подкрепа извън училище, с умората в системата и с необходимостта понякога първо да възстановиш надеждата, а след това да започнеш да учиш.
Много колеги се затварят в себе си в опит да се предпазят от агресивната обществена среда и натрупаното разочарование. Това обаче често се превръща в преграда между тях и учениците. Защото, когато не успееш да създадеш връзка с децата, колкото и добър да си в предметното знание, трудно можеш да ги научиш на нещо. Умението да балансираш между личната връзка и професионалната дистанция е ключово за учителската професия.
Радостите обаче са по-силни. Те са в момента, когато дете, което е стояло тихо в ъгъла, се осмели да излезе на сцената, да изрази мнението си и да повярва в себе си. Те са и в това да виждаш как едно училище започва да диша по-уверено, когато учителите растат заедно.
Какво различно правите със своите ученици, за да ги подкрепите да покажат и развият силните си страни?
Винаги съм се стремяла да създавам ситуации, в които децата не просто възпроизвеждат знания, а създават. Работила съм с ученически проекти, лидерски инициативи, творчески формати и задачи, които свързват ученето с реалния живот.
Днес в училището, което ръководя, търсим повече сцени за изява, повече смисъл в часовете и повече възможности учениците да показват силните си страни чрез изкуство, екипна работа, проекти и публични изяви. През настоящата учебна година създадохме клуб „Кино в училище“, училищен подкаст „Гласове зад кадър“ и работим по проекта за училищната ArtTV. Училището ни стана и посланик на Европейския парламент.
Вярвам, че младите хора имат какво да кажат и че е важно да се чувстват чути и видени. Защото тогава идват в училище с желание. А за да можеш да ги научиш, първо трябва да влязат в класната стая.
От какви промени се нуждае образованието в България?
Образованието ни има нужда от повече последователност, по-малко формализъм и повече доверие в хората, които всеки ден работят в училище. Има нужда от силна подкрепа за учителите и директорите, от повече работа с родителите, от фокус върху социално-емоционалното развитие на децата и от реално приобщаване, а не само добре звучащи документи. Учителите имат нужда да бъдат оставени да преподават, да работят реално с учениците, а не да се чувстват под натиск за този или онзи документ. И най-вече има нужда да спрем да приемаме, че за едни деца може и по-малко, защото така било по-реалистично. Не, не е. „Равни възможности” не означава еднакви, означава индивидуална подкрепа и ресурси спрямо потребностите на всяко дете, за да разгърне своя потенциал. Това идва с повече административна свобода за училищните екипи и повече доверие в тях.
Кои са трите най-важни неща, които сте научили от вашите ученици?
Първо, че доверието идва преди знанието. Ако детето не се чувства в безопасност, няма как истински да учи. Както казва Рита Пиърсън „децата не учат от хора, които не харесват” и това е абсолютно вярно.
Второ, че всяко дете има сила и потенциал за развитие, но понякога това се показва по съвсем неочакван начин и ние трябва да имаме търпението да видим.
Трето, че възрастният в класната стая не променя просто учебни резултати, а посоки на живот. Защото, когато затвориш вратата на класната стая, сте само ти и учениците и твоите думи, поведение, уроци, остават за цял живот – за добро или за лошо. Защото всеки помни двама учители – най-добрият и най-лошият, които е имал. Наш избор е кой от тях ще бъдем.
Обичам работата си, защото…
… в нея има смисъл. Защото дори в трудните дни знам, че това, което правим в училище, не свършва със звънеца. То остава в самочувствието на едно дете, в смелостта му да опита и в решението му да не се отказва.
Най-голямото ми постижение е…
Най-голямото ми постижение не е конкретна длъжност, а пътят – от човек извън системата до учител, обучител и директор, който продължава да вярва, че всяко дете заслужава качествено образование.
Гордея се с учениците, които повярваха в себе си, с екипите, с които съм работила рамо до рамо, и с това, че днес мога да ръководя училище, което е част и от моята лична история.
Вдъхновявам се от…
… хората, които не се отказват от децата. От учители, които виждат потенциал там, където другите виждат проблем. От колеги, които продължават да учат, да търсят, да се съмняват и въпреки това да вървят напред. И от онези малки големи победи, в които едно дете започва да говори по-смело, да твори по-свободно и да мечтае по-далеч.
Вярвам, че…
… качественото образование е най-силната инвестиция в бъдещето.
Вярвам, че изкуството, социално-емоционалното учене и високите очаквания към всяко дете могат да променят не само училището, но и живота му.
Изкуството не е само за талантливите – то е за всеки. Защото развива умения за цял живот: дисциплина, работа в екип и творческо мислене.
И вярвам, че когато един учител или директор истински повярва в едно дете, започва промяна, която не може да бъде измерена само с точки и оценки.
