Ролята на българския учител трябва да се предефинира
Даниел Симеонов завършва кинорежисура в Нов български университет. Следвал е също философия в Софийския университет и световно кино в Биркбекския университет в Лондон. През 2018 г. завършва лидерската програма за учители на фондация „Заедно в час“, както и педагогика в Пловдивския университет. През 2022 г. е стипендиант по медийна грамотност на програма Фулбрайт и Държавния департамент на САЩ в университета Кент. От 2025 г. е член на Съвета на директорите на Фондация „Заедно в час”. В момента е учител в ОбУ „Неофит Рилски“ в село Дерманци, като преподава английски език и кинознание на ученици от 2. до 9. клас, а също така е класен ръководител на 8. клас. Усилията му са насочени към популяризиране на идеята за разширяване на учебните програми в българската образователна система с дисциплини, изучаващи различните изкуства, най-вече киното.
Какво е да бъдеш учител през 2025 г. в България?
Да бъдеш учител в България не е лесна задача, особено през 2025 г., която се отличава с динамични промени във всички аспекти – политически, социални и образователни. Може би най-голямото предизвикателство в професията ни е самата система на българското образование. Учителите лидери често се сблъскват с трудности, породени от дребни административни спънки, тъй като нормативната рамка е остаряла и спешно се нуждае от съществени реформи. За съжаление, въпреки постоянните разговори за промени, реформите остават предимно на думи, което сериозно затруднява работата ни. Въпреки това вярвам, че вървим в правилната посока.
Лично вие защо станахте учител?
Пътят ми започна с Фондация „Заедно в час“, където първо две години бях учител. Целта на програмата е да си лидер в местната общност, да допринесеш с нещо за всички, не само в училище. Избягах от корпоративния свят в София и се върнах на село, за да бъда учител. Винаги ме е привличала идеята да преподавам, но никога не съм си представял, че ще е в училище. По-скоро съм си мислел, че ще бъда преподавател в университет.
Учителят според Вас трябва да е…
Според мен учителят трябва да бъде много адаптивен – постоянно да се променя спрямо заобикалящата го среда, що се отнася до учениците, политическата обстановка, новите технологии и т.н. За жалост, голям дефицит на българския учител е, че той възприема учителската професия като даденост – отива на работа, за да преподаде някакъв урок. Мисля, че това се вменява още в университетите. Когато избира тази професия, учителят трябва да знае, че пътят, по който поема, е свързан с непрекъснати промяна и развитие, постоянно учене. Ако няма такава нагласа, няма смисъл да си губи времето.
Как трябва да изглежда идеалното училище според вас?
Според мен идеалното училище на първо място трябва да разполага с модерна материална база. Често се твърди, че тя не е решаващ фактор за качественото образование, но от опита си знам, че достъпът до добри ресурси – добре поддържана сграда, удобни тоалетни, специализирани кабинети и съвременно оборудване – е от съществено значение за осигуряването на модерно, активно и ефективно обучение. А, иначе, разбира се, вярвам, че идеалното училище не е само сграда, а среда, която дава възможност на всяко дете да разгърне и реализира своя потенциал.
Родителите имат ли място в училище и какво е то?
Родителите имат много важно място в училище. На първо място мисля, че табелката с надпис „Родителите дотук“ не само трябва да бъде забранена, а ритуално скъсана. Те могат да бъдат не просто партньори, а част от образователния път на едно училище във всяка една стъпка – да помагат в класната стая, да участват като доброволци в различни инициативи на училището и др.
Опцията родителите да имат глас и да са овластени е задължителна през 21 в., защото те носят друга перспектива. Ролята им в училище ги ангажира към живота на децата им, което знаем, че напоследък е проблем. Трябва да ги каним по-често в училище, за да виждат какъв е светът на учениците, тъй като понякога връзката се губи. Веднъж завинаги училището трябва да отвори врати за родителите и те да бъдат партньор.
Кои са най-големите трудности и съответно радости в работата ви?
Понякога е трудно да мотивираме учениците, но още по-голямо предизвикателство е да мотивираме родителите. Работата с тях, особено в малки населени места и сред деца от непривилегировани общности, е ключова, защото мотивацията на учениците често зависи пряко от отношението на семейството към образованието. За тази цел използваме различни ресурси и инструменти – програми, проекти и инициативи, които подпомагат процеса.
Оттук идва и удовлетворението – когато родителите са ангажирани, учениците стават по-активни в клас и се изгражда своеобразна общност, която работи за успеха на всяко дете. Това е изключително важно, макар и не винаги постижимо.
Лично за мен самият процес на преподаване не е основното предизвикателство. По-скоро затрудненията идват от административните пречки – борбата със системата, необмислените регулации и ненужната бюрократична тежест.
Какво различно правите със своите ученици, за да ги подкрепите да покажат и развият силните си страни?
От години заедно с партньорите ни от Сдружение „Арте Урбана Колектив“ работим по проекти, свързани с това как киното като визуален образ е начин за развиване на знания и умения на 21 в. Идеята не е просто гледане на филми, тъй като това често присъства в класната стая като запълване на време и ние категорично сме против. Киното е инструмент за това да учим, да развиваме критическо мислене и работа в екип, четивна грамотност и всички компоненти, които правят един съвременен ученик адекватен на 21 в. Филмите са обвързани с много практически и педагогически задачи. Ако единия час гледаме филм, след това 10 часа ще имаме педагогически занимания… Село Дерманци е един своеобразен хъб на кинообразованието в България.
От какви промени се нуждае образованието в България?
Според мен на първо място трябва формално да се предефинира ролята на българския учител. Необходимо е да започне обществен разговор за това какви са функциите на учителя, какви изисквания му се вменяват и каква е визията за съвременния педагог. Този дебат трябва да достигне не само до обществото, но и до университетите и училищата, които подготвят и развиват учителите.
Също така е важно да се създаде адекватна система за оценяване на учителската работа. Темата за оценката на поведението на учениците също е актуална, но ако тя бъде въведена, трябва да има ясен механизъм за мониторинг. Логично следствие от това би била и система за оценка на учителите и директорите. Както казва Траян Траянов от Фондация „Заедно в час“, тази оценка трябва да обхваща и ръководителите в регионалните управления на образованието и Министерството на образованието и науката.
Не на последно място трябва да има промяна и по отношение на работата с родители – какво е мястото на родителя в българското образование. Нещата уж са написани в някои наредби, но според мен трябва да бъдат много по-формализирани.
Кои са трите най-важни неща, които сте научили от вашите ученици?
Първото нещо, което съм научил от учениците, е търпението. Второто е, че за да се получи истинска синергия в обучението, те трябва да харесат учителя не само като професионалист, но и като човек. Важно е учителят да покаже искрено отношение към техните проблеми и начин на мислене. Когато това се случи, връзката се изгражда естествено и започваме да обменяме знания, учейки се взаимно.
Най-същественото е, че ученето не е еднопосочен процес. Не само децата учат от мен – аз също постоянно уча от тях. Понякога те живеят в свят, който изпреварва моя, защото са по-млади, срещат се с нови технологии и различни възгледи за света. Чрез тях и аз разширявам своите знания, за да мога по-добре да им помогна да открият своето място в живота.
Обичам работата си, защото…
Обичам работата си, защото всеки ден е абсолютно различен и носи нови предизвикателства, а това ме мотивира да отивам на работа с желание.
Най-голямото ми постижение е…
Най-голямото ми постижение е работата ми с кинообразование, защото в България няма друг еквивалент на това, което правим за момента. Успешни сме в развитието на кинообразованието като инструмент за придобиване на умения и знания на 21 в.
Вдъхновявам се от…
Вдъхновявам се от много колеги, а също така и от изкуство. Опитвам се да предавам на децата това, което мен ме е впечатлило. Дори в часовете намирам време да споделям с тях неща, които са привлекли вниманието ми.
Вярвам, че…
Вярвам, че има начин българското образование да бъде модерно и с голяма добавена стойност за учениците, стига да предефинираме някои ключовите ориентири по пътя към качествено обучение.
